В компютъризираната ’11-та щеше да е много лесно да проверя историята на Хари, но така и не бях успял. А дори историята да се беше потвърдила, можеше да има ключови подробности, които Хари е объркал или изобщо не е споменал. Такива неща можеха да се окажат сериозни спънки за мен. Ами ако като същински сър Галахад, вместо да помогна, и аз се окажех сред загиналите? Това със сигурност би променило бъдещето по различни вълнуващи начини, но аз очевидно нямаше да съм наоколо, за да ги видя.
В този момент ми щукна съвсем различна идея. Откачена, но привлекателна. Можех да се разположа срещу къщата на улица Косут 379 в нощта на Вси Светии и… само да гледам. За да съм сигурен, че всичко наистина се е случило, но и за да обърна внимание на подробностите, които единственият оцелял свидетел — едно травматизирано дете — може да е пропуснал. След това можех да се върна в Лисбън Фолс, да се кача през заешката дупка и веднага след това да сляза пак долу на девети септември в 11.58 ч. Щях пак да си купя Сънлайнъра, да отида до Дери, но този път щях да разполагам с цялата информация. Вярно, вече бях изхарчил доста от парите на Ал, но ми бяха останали достатъчно.
Тази идея изглеждаше силен състезател на пръв поглед, обаче се препъна още на първия завой. Целта на това пътуване поначало беше да проверя какъв ефект ще има спасяването на семейството на чистача върху бъдещето. Ако оставех Франк да извърши убийствата, нямаше да съм постигнал целта си. Така или иначе щеше да ми се наложи да направя всичко два пъти, защото щях да се върна в изходна позиция и когато — ако — минех през заешката дупка отново, за да спра Озуалд, нищо от това нямаше да се е случило. Да го направя веднъж беше ужасно. Два пъти щеше да е много по-лошо. Три пъти беше немислимо.
А имаше и още нещо. Семейството на Хари Данинг беше загинало вече веднъж. Нима можех да ги осъдя да умрат втори път? Дори ако всеки път беше първият път и те не знаеха нищо? Пък и откъде можех да съм сигурен, че някъде дълбоко подсъзнателно, те не го знаят?
Болката. Кръвта. Малката червенокоска лежи на пода под люлеещия се стол. Хари се опитва да изплаши умопобъркания си баща с въздушната си пушка Дейзи. „Остави ме на мира, тате, или ще те гръмна.“
Минах обратно през кухнята и пътьом се спрях да погледна стола със жълтата пластмасова седалка.
— Мразя те — информирах стола и след това си легнах.
Този път заспах почти веднага. Когато се събудих сутринта в девет, слънцето грееше през прозореца на спалнята ми, който беше останал без завеса, птици пееха с огромно самочувствие, а аз смятах, че знам какво трябва да направя. Най-простият план е най-добър, тъпако.
6
По обед си сложих вратовръзката, накривих сламената си шапка под правилния закачлив ъгъл и се запътих към магазина за спортни стоки на Мейкън, където есенната разпродажба на огнестрелни оръжия все още беше в ход. Казах на продавача, че искам да си купя пистолет, защото съм търговец на недвижими имоти и често нося доста пари у себе си. Той ми показа няколко оръжия, включително специален полицейски револвер Колт 38ми калибър. Цената му беше 9.99. Стори ми се абсурдно ниска, докато не се сетих, че според Ал, поръчаната по пощата италианската карабина, с която Озуалд беше променил историята, беше струвала по-малко от двадесетачка.
— Това е чудесно средство за защита — увери ме продавачът, като отвори барабана и го завъртя: трактрактрактрактрак. — Цели без грешка до петнадесет метра гарантирано, а ако някой е достатъчно тъп да се опита да ви ограби, ще трябва да ви приближи доста повече.
— Вземам го.
Вътрешно се подготвих за проверката на оскъдните ми документи, но пак бях забравил колко спокойна и лишена от страхове е обстановката в тази Америка. Ето как протече сделката: аз си платих и си тръгнах с новото си оръжие. Нямаше документи за попълване, нито период за изчакване. Дори не се наложи да оставя актуален адрес.
Озуалд беше увил карабината си в одеяло и я беше скрил в гаража на къщата, където жена му пребивавала заедно с жена на име Рут Пейн. Но когато излязох от магазина на Мейкън с револвер в куфарчето си, ми се стори, че разбирам как трябва да се е чувствал — като човек с могъща тайна. Човек, който притежава свое собствено торнадо.
Един мъж, който по това време би трябвало да е на работа в някоя от фабриките, стоеше пред входа на Сънливия сребърен долар, пушеше и четеше вестник. Или поне изглеждаше, че чете вестник. Не можех да се закълна, че ме наблюдава, но не можех да се закълна и в противното.
Мъжът беше Без Тиранти.
7
Същата вечер пак заех мястото си близо до киното, където афишът този път гласеше: „От утре! Гръмовен път (Мичъм) и Викингите (Дъглас)!“. Явно любителите на киното в Дери ги чакаха нови дози напечени ситуации.