— Ако бях на твое място — и как само ми се ще да можехме да си сменим местата, въпреки че на никого не пожелавам собственото си положение в момента — бих си мислил: „Тук нещо никак не е наред, никой не развива рак за една нощ“. Познах ли?
Кимнах, съвсем точно беше познал.
— Отговорът е много прост. Не се случи за една нощ. Първоначално започнах да кашлям на поразия преди около седем месеца, през май.
Това беше новина за мен. Ако действително беше кашлял напоследък, не се е случвало, когато аз съм бил наоколо. Освен това пак беше объркал сметките.
— Ал, ехо, сега е юни. Преди седем месеца беше декември.
Той махна с ръка — пръстите му бяха изтънели и пръстенът му от флота се въртеше на пръста, в който доскоро беше плътно впит — сякаш искаше да каже: „Остави сега това, не му обръщай внимание за момента.“
— Първо си помислих, че съм пипнал лоша настинка, но нямах треска, а и кашлицата вместо да изчезне се влоши. После почнах да отслабвам. Е, аз не съм глупак, приятел, винаги съм знаел, че някой ден ракът може да ме докопа… въпреки че майка ми и баща ми пушеха като счупен комин и живяха до над осемдесет. Човек винаги може да си намери извинение, за да не се откаже от лошите си навици, нали?
Той пак се закашля и извади кърпата си. Когато пристъпът премина, той продължи.
— Не трябва да се отклонявам от темата, но цял живот съм го правил и ми е трудно да престана. Даже по-трудно, отколкото да откажа цигарите. Следващият път, като взема да плещя за нещо странично, просто прокарай пръст по гърлото си, става ли?
— Добре — съгласих се аз, без да се противя. По това време вече ми беше хрумнало, че сигурно сънувам. Ако това беше вярно, сънят беше изключително ясен и подробен, чак до сенките от перките на таванския вентилатор, които пробягваха по подложките за маса с надпис „Нашият най-ценен актив си ТИ!“
— Накратко, отидох на доктор, той ми направи рентгенови снимки и ей ги на — два тумора големи като стой та гледай. Напреднала некроза. Неподлежащи на хирургическо отстраняване.
Рентгенови снимки, помислих си аз. Лекарите все още ли ги ползват за диагностициране на рак?
— Задържах се там още малко, но накрая трябваше да се върна.
— Да се върнеш откъде? Луистън? Централната мейнска болница?
— От моята ваканция — очите му се взираха в мен от тъмните кухини, в които бяха хлътнали. — Само дето изобщо не беше ваканция.
— Ал, това звучи като пълна безсмислица. Ти никъде не си ходил и вчера беше съвсем здрав.
— Хубавичко ми разгледай лицето. Почни от косата и карай надолу. Опитай се да не обръщаш внимание на последиците от рака — тая болест напълно сменя физиономията на човека, дума да няма — и после ми кажи, че съм същият човек, когото си видял вчера.
— Е, явно си измил боята за коса…
— Никога не съм си боядисвал косата. И даже няма да споменавам зъбите, дето изпадаха докато… ме нямаше. Знам, че вече си ги забелязал. Да не мислиш, че всичко това се дължи на рентгеновата машина? Или на стронций–90 в млякото? Аз дори не пия мляко, освен да капна малко в последната си чаша кафе за деня.
— Стронций какво?
— Няма значение. Опитай се да, такова, нали знаеш, да мислиш като жена за момент. Огледай ме, както жените оглеждат други жени, когато се опитват да отгатнат на колко са години.
Последвах съвета му и, макар че наблюденията ми никога не биха издържали в съда, за мен се оказаха достатъчно убедителни. От ъгълчетата на очите му тръгваха плетеници бръчки, а клепачите му бяха покрити с фини вълнообразни гънки, които говореха за възраст, когато човек вече няма нужда да показва картата си за пенсионерска отстъпка на касата в киното. По челото му се извиваха дълбоки начупени линии, които до вчера не бяха там. Други две бръчки, още по-дълбоки, обграждаха устата му като скоби. Брадичката му беше по-остра и кожата на шията му беше отпусната. Заострената брадичка и отпусната кожа може да се дължаха на рязката загуба на тегло, но бръчките… а и, ако Ал не лъжеше за косата си…
Той се подсмихваше. Усмивката му беше доста мрачна, макар и не лишена от хумор. Което някак влошаваше нещата.
— Помниш ли рождения ми ден през март? Ти каза: „Не бери грижи, Ал, ако тая глупава шапка пламне, докато се потиш над скарата, аз лично ще грабна пожарогасителя и ще я изгася.“ Помниш ли?
Наистина си спомнях.
— Ти каза, че вече официално си настигнал Хайнц.
— Така беше. А сега съм на шестдесет и две. Знам, че заради рака изглеждам по-стар, но тези… и тези… — той докосна челото си и ъгълчетата на очите си, — наистина са отпечатъци от изминало време. Почетни отличия, един вид.