Джес спря джипа пред бариерата.
- А сега?
- Няма да чакаме дълго.
След по-малко от минута отстрани на пътя се появи друга кола. Ландроувър „Дифендър". Върху багажника на очукания и покрит с дебел пласт прах джип бяха закрепени с ремъци резервни бидони гориво. Изглеждаше стар, но Дейвид чуваше двигателя му дори през затворените прозорци. Беше нов и мощен.
Шофьорът слезе, без да бърза. Носеше жълто-кафяв панталон до коленете, масленозелена риза с пагони, цялата в петна от пот, здрави обувки и нещо, което според Дейвид трябваше да е австралийски вариант на каубойска шапка. Спътникът му остана в колата.
Джес отвори прозореца си и опря длан на рамката. Дейвид забеляза, че върховете на палеца и показалеца ѝ се докосват.
- Здрасти - поздрави шофьорът. - Търсите ли нещо?
- Отправила съм се на дълго пътуване.
- В каква посока?
- От запад на изток.
Отношението на мъжа видимо се промени. Той леко се почеса по гърлото с два пръста, после се наведе и погледна към Дейвид.
- Можете ли да гарантирате за него?
- Не - отвърна Джес.
- Ясно. Ще ѝ съобщя, че пристигате.
- Благодаря.
- За нищо. - Мъжът се върна при джипа си, скочи вътре и се обади по радиостанцията.
- Всичко това някакъв код ли беше? - поинтересува се Дейвид.
- Нещо подобно.
- Тогава защо не гарантира за мен?
- Не, той питаше друго - дали си от Семейството, и аз му казах, че не си, за да внимава какво говори.
- Ами ако съм от Семейството?
- Тогава лично ще ти обясня кодовете.
Бариерата се вдигна и Джес потегли. По-нататък, до една цистерна за пропан, Дейвид забеляза отвор в пясъчниковите скали, достатъчно широк и висок, за да влязат едновременно три двуетажни автобуса. Тяхната тойота му се стори съвсем мъничка.
Вътре спокойно можеше да се побере двоен тенис корт. Други три бели ландроувъра бяха паркирани до боядисана в червено стена, чиито жлебове и линии предполагаха, че е изсечена в скалата.
Джес включи фаровете и Дейвид преброи три товарни отсека със стандартни гаражни врати в дъното на изкуствената пещера.
Тя спря до стената по средата на пътя дотам и му каза да остави багажа и да тръгне с нея.
Табелата на служебната метална врата между два от входовете на товарните отсеци съобщаваше, че се работи само по предварителна заявка.
Джес зачака отпред.
Дейвид вдигна поглед към високия скален таван и видя насочени надолу охранителни камери. Металната врата се отвори.
Появи се млада слаба жена. Пухкав облак черна коса обрамчваше лице с карамелен тен и ясни златистокафяви очи. Въпреки вездесъщия червен пустинен прах, ризата и дънките ѝ бяха безупречно чисти.
- Бакана - каза Джес.
- Пазителко. - Младата жена коленичи, пое лявата ѝ ръка и я целуна. После се озърна към Дейвид. - Той не участва ли в пътуването?
- Ще се включи. Искам Виктория да се срещне с него.
Бакана се изправи и изгледа Дейвид преценяващо и не особено дружелюбно.
Въведе ги в коридор, който стигаше до затворена врата. По скалните стени висяха скучни гравюри на местни пейзажи в прости рамки.
По средата на коридора завиха надясно и се озоваха в чакалня. Трябваше да останат там, докато Бакана уреди срещата. Тя им каза, че в хладилника има напитки, и затвори вратата след себе си.
Дейвид огледа един удивително грозен стол, покрит с оранжево зебло.
- Трябва ли да знам нещо?
Джес отвори хладилника и извади две шишета вода.
- Ти си ми годеник. - Тя въпросително повдигна едната бутилка.
Дейвид кимна.
- Добре...
Джес му я подхвърли и отвори другата за себе си.
- Това е единственият начин да те вкарам тук. По-просто е от истината.
Той разви капачката и отпи голяма глътка. Разбираше, че е започнал прекалено да свиква с лъжите, но с наближаването на смъртта нещата, за които по-рано се тревожеше, все по-малко го вълнуваха.
Останалите мебели в чакалнята бяха също толкова грозни и поне трийсетгодишни. Имаше дървена масичка, покрита със следи от чаши и отрупана с овехтели списания, от „Съвременно управление и организация на документи" до задължителните броеве на „Нешънъл Джиографик" отпреди десетилетия.
- Не е както си го представях.
- От време на време ги проверяват държавни инспектори. Идват шофьори на камионите, които карат провизии. Тъкмо това очакват да заварят тук.
- А ти какво очакваш?
Джес не отговори. Тя допи водата и хвърли празното шише в кошче за рециклиране.
Дейвид вече усещаше в нея нещо повече от съмнение. Страх.
Натаниъл Мерит спокойно седеше на стола до прозореца в хотелската си стая край „Хийтроу".
На бюрото до него бяха нещата от болницата - и онези, които му бяха дали, и другите, които беше откраднал.