- Как смеете! - Морети се изправи срещу двама от охранителите на Виктория, които насочваха оръжията си към тях. - Джесика Макклейри е от Дванайсетте възстановени, а аз съм от сто четирийсет и четиримата.
- Пазителката на Канбера е мъртва - отвърна по-високият охранител. - И виновниците са тия хора.
Астрономът смаяно отстъпи назад.
- Виктория...
- Изпълнявам нареждания на пазителката на Сао Паоло - продължи мъжът. — Трябва да отведа Макклейри и нейните съучастници в Цюрих.
С незаредения пистолет в ръка, Никлас застана между Джес и двамата охранители. Обърна се така, че да не се вижда тейзърът на колана му. Джес незабелязано започна да откопчава оръжието.
Дейвид знаеше, че някой трябва да отвлече вниманието на противниците им, и пристъпи към Джес, готов да реагира.
- Виктория Кларидж е застреляна - каза на Никлас по-високият охранител. - Трябва да проверим оръжието ви.
Бодигардът не се поколеба.
- Тя беше жива, когато излязох от кабинета ѝ с пленниците. Прати ме тук за една информация от доктор Морети. Става дума за пазители. Не се намесвайте.
- Дайте ми оръжието си — повтори охранителят и пристъпи към него.
Младият бодигард неочаквано се разкрещя.
- Не можете да направите нищо на една пазителка! Веднага свалете оръжието! Веднага! Веднага!
Охранителите инстинктивно заотстъпваха, а Дейвид чу изщракването на пълнителя на тейзъра. Тръгна напред - Джес можеше да повали единия охранител, но не и двамата. После се вцепени, защото видя, че бодигардът плъзга ръка зад гърба си и Джес пъха в дланта му пълнителя на пистолета. После заеха нова позиция, рамо до рамо, всеки срещу един от охранителите. Никлас беше все още с незареден пистолет, а Джес държеше заредения тейзър.
- Свалете оръжието! — извикаха двамата едновременно.
- Стойте! — заповядаха двамата охранители.
Дейвид знаеше, че това положение не може да продължи дълго. И тогава видя своя шанс. Никой не гледаше към него. Приготви се да скочи между охранителите и Джес. Ако го улучеха, куршумът нямаше да съкрати много живота му.
Морети реагира пръв.
- Стига! - Астрономът удари с топчестия си юмрук някакъв бутон на бюрото си и лампите на тавана угаснаха.
Силуетите на охранителите се очертаха на фона на отворената врата. След миг единият падна със стреличка в гърдите, а Дейвид събори Бакана на пода и я прикри с тялото си. Вторият охранител стреля напосоки в мрака. Никлас вече беше заредил пистолета си.
Още три изстрела и всичко свърши. Единствено пъшкането на улучения със стреличка мъж нарушаваше тишината. Свит зад бюрото си, Морети се пресегна и отново включи осветлението. Дейвид се озърна за Джес. Беше невредима, Никлас - също. Скочи на крака и помогна на Бакана да се изправи.
Астрономът се облегна на бюрото и отметна назад разрошените си кичури в неуспешен опит да възвърне достолепието си.
- Значи координатите са верни, така ли? - с разтреперан глас попита той. - Наистина ли Белият остров е част от Антарктида?
- Така мисля - потвърди Джес.
- И загадката на Обещанието... е разгадана?...
Тя стисна дланта му.
- Заклевам се в Първите богове, че ще ви кажа какво съм открила там. Ще кажа на всички. Всичко.
- Пазителко - промълви Морети и целуна ръката ѝ. Бакана хвана другата ѝ ръка и коленичи до астронома.
В гласа на Джес вече нямаше съмнение. На Дейвид му се искаше да изпитва същата увереност.
Двайсетина минути след като избягаха от пещерата през изход, известен на Никлас, бодигардът ги преведе през една отключена врата. Озоваха се в друго огромно помещение и бързо продължиха покрай изумителни свободно стоящи дванайсетметрови стени, построени от идеално издялани блокове с розов оттенък.
- Какво е това? - попита Дейвид.
- Стени от Петра - отвърна Джес. - Един от най-древните градове в Йордания. Украсата им се отличава с богата иконография на Семейството. Затова ги пренесохме тук.
Иконография на Семейството. В очевидно реставрирания фриз на стените бяха изобразени сражаващи се колесничари. Едната стена привлече вниманието му.
От двете страни на голям отвор бяха изсечени колони, обвити в дъбови листа. Над тях имаше медальон, разделен на дванайсет сегмента, означени с различни символи. Кръстът в центъра на кръга много приличаше на този, който Джес му беше дала.
Внезапна мисъл го накара да заопипва джобовете на късия си панталон. Да. Кръстът още беше у него. За всеки случай го бе скрил при пристигането им в Кантората.
Никлас дори не погледна стените от Петра и спря едва когато стигна до камара сандъци между две внушителни, близо двуметрови фигури, поставени на дървени палети. Скулптурите много напомняха на египетски сфинкс, само че с човешки, а не лъвски лица.