Джес беше нарекла тази зала „трезор 248". Още колко трезора със съкровища бяха скрити тук долу? Колко - ако не и всички - световни загадки можеха да разрешат?
Никлас отвори металната врата зад сандъците и Джес влезе първа.
- Има ли осветление? - попита тя.
Дейвид и Бакана я последваха в основата на тунел, който се изкачваше нагоре.
Бодигардът посочи една полица до вратата с десетина фенерчета с ръчно захранване, които не се нуждаеха от батерии.
- Вървете нагоре - инструктира ги той. - До изхода има около половин час път.
- Къде ще излезем? - попита Дейвид.
- Не се бойте. Там ще ви чака превоз.
- Ти няма ли да дойдеш с нас? - повдигна вежди Джес.
- Ще ги забавя тук - отвърна Никлас.
Тя се обърна към асистентката на Виктория.
- Бакана?
- Няма да издам на никого това, което научих, пазителко. Разгадай загадката. Кажи ни всичко.
- Край на тайните - обеща ѝ Джес и срещна погледа на Дейвид.
Изведнъж той се сети, че още не ѝ е обяснил какво биха могли да означават и за двама им неговите нечовешки маркери. Ами ако и тя бе обречена на преждевременна смърт? Пропъди тази мъчителна вероятност от ума си и потърси утеха в логиката, както винаги. Ако се съдеше по броя на нейните по-възрастни роднини дори само в Кантората, можеше да има вариации, криещи надежда и за двамата.
- Край на тайните - излъга той.
След половин час стигнаха до края на издигащия се тунел и се озоваха пред стар шлюз — три последователни метални врати, две боядисани в тъмносиво. Бяха монтирани отдавна, за да не пропускат радиоактивен прах след ядрен удар. Много грижливо затвориха всяка от тях след себе си - имаха кръгли ръкохватки като на херметичните врати на корабите.
До първата врата Джес спря, за да претършува полиците с провизии за извънредни ситуации и торбички със стерилизирана вода. Имаше и порциони от австралийската армия и тубички вегемит — австралийска паста от мая и малц.
Навън ги лъхна хладен пустинен въздух. Беше нощ и звездите ярко блестяха, Млечният път ги обливаше с водопад от светлина. Дейвид каза, че никога не е виждал такова нощно небе, а тя отвърна, че небето в тундрата е подобно, макар и с други звезди и искрящо северно сияние.
Отметнала глава назад и вторачена нагоре, Джес се наслаждаваше на нощната прохлада. Двамата откриха Южния кръст. Останалите звезди, повечето видими само от Южното полукълбо, си останаха анонимни за тях. Това обаче не ги правеше непознати.
- Същите звезди, каквито са виждали те — изрече мислите ѝ Дейвид.
Изкачиха ниско възвишение, откъдето забелязаха обещания от Никлас транспорт. Само на стотина метра от тях, под навес от гофрирана ламарина имаше воден резервоар, химическа тоалетна и два прашни ландроувъра от същия модел като онзи, който ги беше пресрещнал на идване.
Дейвид я погледна въпросително.
- Авариен пункт за охранителите, които патрулират в района - поясни Джес. - Ако колата ти се повреди тук през лятото, можеш да умреш.
Бързо се спуснаха при навеса и огледаха колите. Ключовете лежаха на стелките под воланите.
След като се увери, че единият джип пали и резервоарът му е пълен, Джес хвърли ключовете на другия в храсталака. Краткият отдих от спомена - и ужаса — за насилствената смърт на Виктория свърши. Никлас, Бакана и Томасо Морети ги бяха освободили, но вече бяха сами. Повече нямаше да получат помощ от Семейството.
Тя седна зад волана и Дейвид се настани до нея. На таблото имаше навигационна система и тя предложи да я включат.
Намираха се на около три километра и половина от входа на Кантората. Тук нямаше пътища, но маршрутните точки на навигацията щяха да ги насочат към шосе 87.
- Където сигурно ще ни чакат - отбеляза Дейвид.
- Така е. Тогава... накъде да тръгнем? - Джес затаи дъх с надеждата, че спътникът ѝ ще измисли нещо. Начин да изпълнят обещанието ѝ към Никлас, Бакана и Морети.
- Към Антарктида.
- Как? Даже да бях сама, нямаше да успея.
- Тогава ще поискаме помощ.
- От кого?
- От някой, който също иска да иде там.
Корнуол, 7312 г. пр.н.е.
Корнуол, 7322 г. пр.н.е.
Атолът Хави, 7418 г. пр.н.е.
Малта, 7567 г. пр.н.е.
Патагония, 7794 г. пр.н.е.
Нощта беше ясна, но духаше леденостуден вятър. Тел ’Чон с усилие държеше кожуха си затворен, докато бавно напредваше в снега към общата къща.
Знаеше, че толкова късно акуилските работници от Никенк вече спят и несъмнено сънуват поредния снеговалеж, заради който утре няма да излизат никъде. Ала канските корабостроители и писари още работеха на светлината на лампи с китова мас, завързваха възли на пъстрите си въжета, за да регистрират продукцията на колонията. Будните можеха да бъдат опасни, защото докладваха директно на флотските майстори в Карт. Ако узнаеха за присъствието му там и чуеха слухове какво е направил, какво носи и какво замисля с другите учени, с тях щеше да е свършено.