- Въпреки че Първите богове са си отишли у дома, за да умрат? - Джес не изглеждаше убедена.
Дейвид се усмихна.
- Техните знания са оцелели. Какво повече може да прати в бъдещето който и да е от нас?
- Гените си - не отстъпваше тя.
Дейвид също нямаше намерение да се предава.
- При генетичен дрейф, катастрофа или просто лош късмет има много генетични задънени улици, но знанието оцелява. Твоето семейство го доказва с всичко, което е направило през поколенията.
Джес се умълча за малко.
- Ние с теб ще напишем нова глава от Преданията. Нови уроци, не само за децата. - Тя пропъди черната мисъл, която за миг помрачи лицето ѝ. - Но всяко нещо по реда си. Заминавам за Розуел, Ню Мексико.
„Ние с теб". Значи искаше да го види пак. Но кога? Докато не ѝ показа истината, Джес вярваше, че е негова пазителка. А сега му се искаше тя още да вярва в това. Нямаше да го остави сам два месеца преди двайсет и седмия му рожден ден. Оставаха съвсем малко дни.
- За Розуел ли? - попита той.
- Последния си ден във Вануату Айрънуд е направил ново завещание. Оставил ми е цялата си колекция с исторически артефакти.
- Властите няма ли да я конфискуват?
- Агент Лайл смята, че няма.
- Ами за... другото?
- За другото - повтори Джес. - За „подписа". Да. - Изражението ѝ показваше, че въпросният „подпис" не радва особено и нея.
- Значи са разговаряли и с теб - въздъхна Дейвид. - Прекалено много религиозни, а съответно и политически проблеми. Затова, докато не съберем още доказателства, не споменавайте за неправдоподобната карта на десет милиона години или за четирипръстата нечовешка ръка.
- Картата била неточна, Дейвид. Чух едни експерти да казват, че била художествена интерпретация на не повече от десет хиляди години.
- Неточна в сравнение с какво? С компютърните симулации на тогавашния вид на Земята ли? Може пък компютрите да грешат.
- И онзи отпечатък е само един. Няма друга следа от... каквото и да е било това.
- Искаш да кажеш, че няма друга следа, освен ония жлебове по каменния път в пещерата. Очевидно съответстват на големината на ноктите, отговарят на разстоянията между острите шипове под златния кръст... Мислиш си, че тъкмо затова моите предци - твоите Първи богове - толкова бързо са развили своята цивилизация. Стигнали са до Антарктида, потърсили са подслон в някаква пещера, открили са библиотеката със златните книги, останала от друга цивилизация, и после са я разпространили по света...
- Ще мине много време, докато Антарктида отново се освободи от леда. Сигурно никога няма да научим отговора. - Джес замълча, после го погледна. - Какво става с твоето лечение?
- Още не съм умрял. - Дейвид видя, че лицето ѝ пребледнява, и времето забави хода си за него.
- Какво казват лекарите?
- Здравето ми е идеално, но някои от аномалиите ми са в генетичните зони, които може би са свързани с инфаркта.
- О, Дейвид...
- Не, това е хубаво. Тъкмо на това се надявах. Посока. Нещо, което да проверим. - Той се усмихна. - Това е знание.
- Какво могат да направят?
Дейвид сви рамене.
- Тъпча се с цял куп лекарства. В неделя вечер постъпвам в „Уолтър Рийд", за да ми поставят пейсмейкър. Ако сърцето ми направи беля, ще оздравея. И ако причината никой от другите да не е доживял до двайсет и седем наистина е тази, всичко ще е наред.
- Не ми допадат всички тези условности - каза Джес.
- Неизвестността просто ме прави като всички останали.
Пред главния вход спря майбах.
- Вилем пристигна... - Джес погледна Дейвид и времето спря и за двамата.
Тя протегна ръка и го погали по лицето.
- Цял живот съм те чакала. Гледай да ме дочакаш и ти.
- Дванайсетте вятъра на света, Джес.
Тя го разбра. Докосна сребърния кръст, който той вече носеше постоянно.
- Никой не знае...
И все пак в този момент и двамата знаеха със сигурност едно - че колкото и дълго да е, тяхното пътуване още не е завършило.
Атолът Хави, 7418 г. пр.н.е.
Малта, 7567 г. пр.н.е.
Патагония, 7794 г. пр.н.е.
Антарктида, 7794 г. пр.н.е.
Антарктида, 10 800 г. пр.н.е.
Видяха я на двайсет и първия ден от пътуването, точно когато слънцето потъваше в ужасните вълни и мракът поглъщаше сала и седемнайсетте, които се бяха вкопчили в него. По-различно блещукане в далечния край на безбрежното море. Не пенливата белота на гребените на вълните, които безмилостно ги връхлитаха, подмятаха ги нагоре с мощни тласъци, запращаха ги надолу със заслепяваща жестокост. Не, това беше бяла дъга, неподвижна и спокойна.