Бързо стигна до решение. Не можеше да направи нищо, за да се отърве от военните следователи. Дори да им избягаше тази нощ, пак щяха да го намерят. Случайно престъпление? Това беше друг въпрос. Имаше опции.
Дейвид промени крайната цел на пътуването си. Толкова късно през нощта в „Макдоналдс" нямаше да има достатъчно хора, за да попречат на обир или кражба на кола. Той включи мигача. Щеше да се върне по Атлантик Сити Експресуей в „Холидей Ин" и да спре пред ярко осветения вход на хотела. Сбогом, джамбази.
Взе първия изход. Надлезът на шосето ясно се виждаше в далечината, входната и изходната му лента бяха осветени.
Отново погледна в огледалото.
Колата продължаваше да го следва.
Проблесна мълния, после гръм разтърси стъклата на джипа.
Бавно мигащи оранжеви светлини се разляха в кръгли сияния върху предното стъкло и Дейвид натисна спирачките. Светлините фланкираха знаци, предупреждаващи, че входните рампи на шосето са затворени. Други табели насочваха към най-близкия следващ вход. Страхотно. Още десет километра по пусти второстепенни пътища.
Той подмина затворените рампи и продължи под надлеза.
И тогава джипът угасна. Двигател, фарове, предни чистачки, радио. Всичко. Дейвид отби и спря.
Поредната светкавица, нова гръмотевица. Той погледна в огледалото. Не забеляза другата кола. Дали и с нея се беше случило същото?
Дейвид вдигна ръчната спирачка и натисна бутона на аварийните светлини. Нищо. Извади от жабката миниатюрно фенерче и го включи. То поне работеше.
Излезе навън, доволен, че е под надлеза, който го пазеше от дъжда. Вдигна капака, за да провери дали не се е откачил някой от кабелите на акумулатора, или нещо също толкова лесно поправимо. Познаваше двигателя добре - четири литра, шест цилиндъра, дванайсет клапана, сто и деветдесет конски сили. Обикновено определяше почти всички проблеми само по звука. Заниманията с джипа бяха единственото му развлечение, което се доближаваше до хоби - механичната работа винаги проясняваше ума му.
Захапал фенерчето в уста, Дейвид се наведе над двигателя. Кабелите на акумулатора бяха на място. Той ги подръпна, за да се увери, че са здраво закачени. После се вцепени, забелязал странна червено-черна жичка, минаваща до снопа кабели на алтернатора.
Извади фенерчето от устата си и го насочи към жиците. Едновременно му хрумнаха три възможности: проследяващо устройство, бомба или дистанционен прекъсвач.
В бетонните стълбове на надлеза отекна нов звук. Ехо на приближаваща кола.
Той се изправи, разпознал конфигурацията на фаровете и габаритите. Другият автомобил.
Колата намали и отби зад джипа. Двигателят ѝ продължи да работи.
Дейвид остана на мястото си, осветявайки кабелите на акумулатора с фенерчето. За миг си представи ситуацията по същия начин, по който виждаше структурата на гените и хромозомите - сякаш наблюдаваше отгоре. Видя своя джип. Другата кола. Себе си до джипа. Вратата на другата кола се отвори...
- Проблем ли има?
Шофьорът се изправи до отворената си врата - силует на фона на ярките фарове. Гласът звучеше познато.
- Нещо май е дало на късо от дъжда - отвърна Дейвид. Чу ехо на трета кола. Приближаваше се от обратната посока. Бавно.
- Да ви хвърля до някоя бензиностанция?
Шофьорът крачеше към него. Познаваше го по лице, въпреки че не знаеше името му.
- Аз съм Винс Гилдън. Вие сте Дейвид, нали? Съседи сме. В склада. Наскоро се настаних в едно от задните помещения. Срещали сме се.
- Човекът с многото книги.
Онзи се усмихна.
- Точно така.
Дейвид кимна. Макар и равномерен, пулсът му кънтеше в ушите. Мъжът го беше поздравявал мимоходом, без да се представи.
Третата кола приближаваше.
- Чакайте първо да опитам нещо. - Дейвид прибра фенерчето в джоба си и двигателят на джипа потъна в сянка. - Бихте ли подържали за малко?
- Разбира се. - Гилдън постави ръка върху капака и в същия миг се озърна към колата, която почти беше стигнала до тях. — Така добре ли е?
- Идеално. А сега подръжте и това тук.
Гилдън протегна длан и Дейвид тикна в нея положителния кабел на акумулатора.
Внезапно се разнесе сподавен вик и от ръцете на книжаря изскочиха искри. Затворило веригата с металното купе на джипа, тялото му отхвърча назад към пътя.
Дейвид вече се катереше по стръмния склон към надлеза. Бетонната повърхност беше суха и маратонките му намираха достатъчна опора. Спря зад един широк стълб, успокои дишането си и се заслуша.
Чу да се отварят две врати.
Третата кола. Самаряни или приятелчета на Гилдън? Получи отговор, когато един непознат глас извика:
- Дейвид Уиър! Искаме само да поговорим!