Лисафина го гледаше невярващо, затова Мардохей превърна и съмнението ѝ в урок.
— Имаш право да се съмняваш в твърденията на когото и да е, Лисафина. Но не само аз съм виждал такива черупки и скелети. И колкото повече хора видят нещо, колкото повече пъти нещо бъде видяно, толкова по-вероятно е то да е вярно.
Момиченцето продължаваше да се съпротивлява срещу непознатото, типична черта на акуилите.
— Никога не съм виждала такова нещо.
— Не е възможно всеки да види всичко. — Помощник-майсторът посочи златния лист, покрит с фините, сложни йероглифи на звездните пътища. - Затова всеки е длъжен да записва каквото вижда, за да го сподели с други и да увеличи знанието. Така се учим.
Земята отново се разтърси.
Съмнението на Лисафина прерасна в уплаха.
- Трябва да излезем навън.
- Не сме начертали докрай пътя - възрази Адма.
- Ще го довършим по-късно!
Мардохей поклати глава. Адма имаше право. Веднъж започната, задачата трябваше да се довърши. Ала преди да измисли урок за дълга, за да внуши тази идея на Лисафииа, той чу тичащи стъпки в коридора, водещ към залата.
Появи се Кимаро, млад акуилски помощник-зидар. По лицето му се стичаше пот от работа на открито, беше задъхан от тичането и от страх.
- Стената падна! Майстор Балихан...
Не успя да довърши. Нямаше и нужда.
Внезапното раздвижване на земята беше съборило една недовършена стена заедно със скелето ѝ в централния двор. Във въздуха още висеше пелена от прах.
Майстор-архитектът Балихан наистина беше мъртъв. Мардохей зърна мускулест крак и ръка да се подават изпод срутилото се дъсчено скеле, заобикалящо паднал каменен блок - като яйце в гнездо. Около онова, което се виждаше от тялото, имаше локва гъста кръв. Пред погледите на група кай неколцина акуилски строители припряно се опитваха да пъхнат импровизиран лост под камъка и да го отместят.
Адма гледаше като хипнотизирана и като неин учител Мардохей се възползва от случая.
- Виждаш ли раната на крака? — Той посочи строшената бяла кост, която пробиваше плътта и стърчеше от външната страна на бедрото. Добрият му приятел очевидно беше стоял прав и блокът го бе убил моментално, падайки точно върху главата му.
- Където се подава костта ли? - попита момиченцето.
- Да. Какво ни показва характерът на кръвта?
Адма се вторачи в раната, костта и кръвта и съсредоточено сбърчи детското си лице.
- Тече ли още кръв? - подсказа ѝ Мардохей.
- Не... — И тогава се сети. — Това означава, че сърцето е спряло!
- Значи?...
- Значи е мъртъв и не е нужно да бързат с вдигането на камъка!
- Отлично.
Тя му се усмихна. После отново насочиха вниманието си към мястото на злополуката, чули стона на Лисафина.
Работниците вадеха от развалините още два трупа, бяха на акуили.
- Струва ми се, че единият е баща ѝ — каза Адма.
- Така е.
- Да идем ли да довършим картата?
- Да вървим - съгласи се Мардохей, ала не позволи на момичето да повика Лисафина. - Тя няма да работи с нас. Не и днес.
Адма озадачено го погледна.
- Те са си такива - поясни помощник-майсторът.
Същата нощ Мардохей и другите кай унищожиха тленните останки на Балихан с огън, за да предотвратят разпространението на зараза. После, тъй като налагащото се повишение на чирак, който да замени майстор-архитекта, не можеше да стане, докато не разчистят развалините на стената, Мардохей отиде в лагера на работниците край брега. Както винаги акуилските традиции на обществено здравеопазване си оставаха пълна загадка.
Стариците в работническия лагер плачеха и пееха на светлината на огъня, докато миеха мъртъвците. По-млади жени приготвяха дълги платнени ленти, с които щяха да увият телата - плат, който нямаше да използват за дрехи, а щяха да изхабят за някакъв си труп. В същото време мъжете в лагера заемаха ритмични ритуални пози край голяма клада. Надаваха силен вой и пиеха огромни количества течност, направена от корени на растението сава - не ферментирала, но все пак силна. Мардохей знаеше, че това ще продължи три дни. Дотогава развалините нямаше да бъдат разчистени.