Младият Кимаро също стоеше край огъня, но се отдели от другите, когато видя Мардохей, и му предложи едната от две половинки на кокосов орех, пълни със сава. Помощник-майсторът учтиво я прие. Беше виждал как приготвят напитката - групи акуилски мъже дъвчеха корените и ги изплюваха в общ съд. Нямаше намерение да поглъща получилата се течност, освен ако не е преварена, за да се отстранят частиците зараза. А тя не беше. Преваряването очевидно отстраняваше въздействието ѝ.
- Добре, че дойде — каза Кимаро на истинския език. Говореше така, като че ли устните му са изтръпнали, и тихо се засмя, когато не успя да изцъка както трябва. — Имам една молба към тебе.
- Разбира се.
- Бих искал да имам пътеводителски комплект. - Кимаро се олюля. Беше отпуснат, въпреки че очите му оставаха остри и ясни на светлината на огъня. — Хоризонтна дъска... комплект въжета с възли...
- Да промениш чиракуването си ли искаш? - Кимаро най-вероятно беше прекалено голям, за да учи за майстор на звездните пътища, но спокойно можеше да стане лоцман или местен пътеводител.
Младият акуил го изненада.
- Не за мен. За Натано.
- Бащата на Лисафина. Един от загиналите.
Кимаро кимна и отпи от кокосовата черупка.
- Защо?
- За да го води.
- Мъртвеца.
Повторно кимване.
- В следващия живот.
Мардохей понечи да поправи младежа.
- Това не е доказан факт.
Акуилът направи дъговидно движение с глава, сякаш мускулите му бяха твърде отслабнали, за да я поддържат изправена.
- За вас може би не е. Но за нас няма съмнение.
Мардохей го погледна с любопитство.
- Можеш ли да го докажеш?
- А ти?
- Аз няма нужда да го доказвам.
Кимаро се олюля и едва не падна, но възстанови равновесието си тъкмо навреме.
- Тогава ще се изненадаш.
Мардохей зачака обяснение.
- Когато умреш, се озоваваш при боговете. — Кимаро се засмя, разля част от напитката, много предпазливо изправи черупката и отпи.
Помощник-майсторът сложи ръка на рамото му, за да го подпре.
- Няма богове, Кимаро. Или поне не са ни дали да разберем за съществуването им по последователен начин.
Младежът силно поклати глава и на лицето му моментално се изписа изражение, сякаш съжаляваше за движението.
- Огледай се наоколо, майсторе! Откъде се е появило всичко това - морето, сушата... — Той повдигна черупката. -... Савата!
- Не знам - просто отвърна Мардохей.
- Нямаш ли желание да узнаеш?
- Желанието да узнаеш един факт не е оправдание да си го измислиш.
Кимаро неразбиращо сви рамене.
- Ще получа ли пътеводителски комплект?
- За Натано, мъртвеца?
Младият акуил кимна.
- Добре. Ще намеря комплект — обеща Мардохей. Кимаро благодари с усмивка, после силно се олюля към много по-високия помощиик-майстор.
- Когато умреш, майсторе, Натано ще те чака със своя комплект и ще отведе и тебе при боговете.
Мардохей въздъхна. Как беше възможно акуилите да виждат същия свят, който виждаха и кайте, ала да не го разбират?
Той отново се опита да покаже на младежа истината.
- Виж, Кимаро: всеки път, щом пиеш сава, тя ти въздейства. Всеки път, щом я пият другите работници, се случва същото. Това прави въздействието на савата доказан факт. Но вашите богове... същества, които ни виждат, но са невидими за нас... същества, при които отиваме след смъртта си... Не разбираш ли, че да си мъртъв означава никога повече да не обменяш информация с когото и да било и следователно, доколкото знаем, никога няма да научим какво се случва след смъртта?
Кимаро само го зяпаше, сякаш думите му нямаха никакъв смисъл и никога нямаше да имат. Мардохей ядосано разпери ръце.
- Не е логично да смяташ, че съществуват богове, ако не можеш да докажеш тяхното съществуване. Пак те питам, Кимаро. Можеш ли да го направиш?
И тогава земята отново се раздвижи. И още веднъж. От централния връх на Нан Моар изригна първият стълб огнена лава, обливайки острова с червена светлина, която се отразяваше в ненадейно появилия се черен облак парещ газ и дим.
Мардохей и Кимаро, кай и акуил, заедно се вторачиха в кулата от огън и гибел.