Построена през 1819 г., почти век преди да се превърне в Бостънската епископална катедрала, черквата „Сейнт Пол" дължеше своето съществуване на редица видни личности, сред които Пол Ривиър, Нейтън Хейл и Джон Хенкок. В инициативния комитет за построяването ѝ участваха Уилям Епълтън и Даниъл Уебстър. Макар че и петимата не бяха пазители, те се нареждаха сред сто четирийсет и четиримата от онова време, които знаеха истината за Семейството. В резултат „Сейнт Пол" не приличаше на никой друг тогавашен християнски храм.
В разрез с неоготиката, популярна през онези години в Америка, катедралата представляваше изключителен пример за стила, който по-късно щяха да нарекат „неогръцки". Изящната постройка от варовикови блокове с колони от пясъчник напомняше класическия силует на йонийски храм.
Нещо още по-интригуващо - неогръцкият стил на „Сейнт Пол" се доближаваше до архитектурата на правителствените сгради в столицата, където Семейството също действаше зад кулисите. Неговите представители във Вашингтон не се стремяха към политическа власт, а съдействаха за създаване на силна национална банкова система, за да защитят авоарите си. Бяха нужни три опита и близо век, но дванайсетте регионални банки на Федералния резерв на САЩ в крайна сметка гарантираха бъдещето на древното Семейство Макклеъри в Новия свят.
Въпреки над двувековните ремонти и реновации вътрешността на катедралата носеше още по-ясни следи от влиянието на Семейството. Олтарът на старата черква беше построен в стила на Небесна зала, чак до полусферичния купол. Нещо повече, над олтара висеше кръст, който не притежаваше традиционните пропорции на разпятието с по-дълга вертикална и по-къса хоризонтална част. Раменете на кръста в „Сейнт Пол" бяха с еднаква дължина като островърхия кръст на Семейството. Променено беше само положението на кръга. Тук древният символ на Семейството опасваше пресечната точка на кръста. И все пак, гледан на съответната светлина, когато клиновидните рамене на кръста хвърляха сенки, кръгът бе разделен на дванайсет, а не на четири сегмента. Дванайсетте възстановени.
Затова, когато гледаше кръста на ,.Сейнт Пол", Джес виждаше символа на своята вяра и днес черпеше от него нужната ѝ сила.
Според официалната версия Флориан Макклейри бе умряла от инфаркт във Френска Полинезия. Личният ѝ лекар в Бостън представи медицински сведения, които показваха, че е лекувана от стенокардия и че настойчиво са я съветвали да се подложи на операция за поставяне на байпас. Друг лекар от Папеете на Таити прати резултатите от аутопсията, които официално потвърждаваха, че причината за смъртта е същата, от каквато се е опасявал личният ѝ лекар. Съгласно желанието ѝ, лелята на Джес била кремирана и прахът ѝ - разпръснат в големия южен океан.
Цялата тази съответстваща на целите на Семейството лъжа беше скалъпена от братовчедите Макклеъри, които бяха навсякъде и работеха за гладкото предаване на семейните авоари от поколение на поколение.
Всъщност Флориан бе изчезнала без свидетели в морето. Днешното предполагаемо потвърждение на религиозните ѝ възгледи като енориашка и спомоществователка на „Сейнт Пол" нямаше отношение към действителността. Истински бяха само пролетите за нея сълзи.
Като нейна осиновена наследница, Джес се намираше в центъра на събитията. Носеше проста черна ленена рокля, червената ѝ коса беше завързана с черна копринена панделка. Открито демонстрираше сребърния си туарегски кръст, както и близо една трета от присъстващите в катедралата, които седяха на разстояние от другите, не толкова близки приятели на покойната. Всички тези кръстове малко се различаваха помежду си - нямаше два съвсем еднакви.
Когато възпоминанията, химните и безмълвните молитви най-после свършиха, Джес се изправи и тръгна по дългата пътека, за да застане до отворената врата. До нея стоеше преподобната Норийн Енрайт, която я беше кръстила в тази катедрала и се бе върнала от пенсия, за да проведе заупокойната служба на Флориан. Възрастната пасторка видимо се смущаваше от кръста на Джес. Не защото не беше традиционен - традицията рядко представляваше проблем в Епископалната църква, - а поради почтителността, с която се отнасяха към нея другите, носещи подобни кръстове.
Но преподобната не задаваше въпроси. Дори когато тези други един след друг поемаха лявата длан на Джес, свеждаха глави, дори прегъваха коляно, сякаш в знак на вярност. Представителите на Рода Макклейри бяха отдавнашни благодетели на катедралата, а в съчетание с богатство и щедрост странното поведение можеше да се изтълкува като очарователна ексцентричност.