Други двама полицаи се насочиха към Лайл.
- Не мене! - възрази той и им показа картата си. - Нея! - Обърна се, за да посочи, но жената и Уиър ги нямаше.
В този момент на площада дотича Роз, също стиснала оръжие. Лайл ѝ махна към една продълговата търговска постройка зад няколко дървета.
- Натам! Натам!
С усилие успя да я настигне - по крака му се стрелваше мъчителна болка.
- Коя е червенокосата? - задъхано попита асистент-ката му.
- Уиър ще ни каже - обеща Лайл.
Двамата нахлуха едновременно в Саут Маркет Хол.
Когато стигна до средата на дългия сто и петдесет метра Саут Хол, Джес зави по друга пътека между сергиите и Дейвид я последва.
На фона на глухия тътен на грамадните перки на климатичната инсталация, който отекваше под ниския дървен таван, беше чул забавяне в преследващите ги стъпки. Джак Лайл. Когато навремето влезе в стаята за разпити в Атлантик Сити, агентът от БСР щадеше единия си крак. Сега не идваше сам. Имаше и други стъпки - по-леки, женски.
- Натам! - Джес се насочи към един страничен изход и Дейвид побърза да я настигне.
Излязоха на тясна еднопосочна улица, водеща на изток към пристанището. Навън като че ли нямаше преследвачи. Нито патрулки. Но...
- Сирени - позна той острите, надигащи се и спадащи звукови вълни от северозапад. - Четири полицейски коли... пет...
Джес бързо огледа района и посочи двете високи сгради оттатък улицата. Зад тях зееше тъмен отвор, не по-широк от алея.
- Натам.
Пресякоха пътя тичешком, едва избягвайки минаващите коли. Още сирени. Още полиция.
- Още три... от юг. Една линейка от север.
- Откъде знаеш? - Джес влезе между сградите. - Как успяваш да ги различиш, камо ли да ги преброиш?
Самият Дейвид не знаеше точно, просто винаги беше можел да го прави.
- Използват различни системи. Ченгетата явно имат Федеръл сигнал ПА триста. Линейките са със Сигнал мастър на Смарт сайрън две хиляди. Броя ги по фазовите измествания... в ехото.
Джесика го изгледа озадачено. След миг отново изскочиха под яркото слънце на друга, по-оживена еднопосочна улица, водеща на запад.
Дейвид вдигна поглед нагоре, търсейки камери.
Имаше на всеки ъгъл.
Посочи ги и каза:
- Ето как ще ни проследят сега.
- Нека. - Джес се озърна наляво и продължи на зигзаг през четирите задръстени с автомобили ленти. Беше сигурна, че ще я последва, и не се излъга.
Заради огледалните повърхности на модерните небостъргачи Дейвид изгуби точния брой на приближаващите се сирени, но предполагаше, че след по-малко от минута ще се появи поне една кола.
Зад един небостъргач съгледа червена тухлена сграда с касетирани прозорци в бели рамки като Фенюъл Хол. Беше по-малка, но за неопитното му око приблизително на същата възраст. Пред тях минаваше широка улица с пръстен от стари павета, вписан в пасаж от червени тухли.
Сега сирените виеха от всички посоки и Дейвид трябваше да се съсредоточи още повече, за да филтрира интересуващата го информация от обгръщащата ги шумотевица.
Джес тичаше на няколко крачки пред него.
- Къде отиваме? - извика ѝ той.
- Към метрото! - Младата жена посочи към входа на метрополитена. „Стейт Стейшън", гласеше табелата.
- Не, Джес! Има прекалено много камери! - Но тя вече беше на тротоара на няколко крачки от входа на метрото.
Една от сирените прониза глъчката и когато се обърна, Дейвид видя полицейска кола със святкащи светлини да спира с писък на гуми на еднопосочната улица зад тях. Един седан и два джипа ѝ пречеха да завие по пътя, който пресичаха в момента.
Изкуствено усилен глас - от стоватова сирена ПА300 с шумозаглушаващ микрофон - надвика пронизител-ния вой.
- Освободи платното! Освободи платното!
Черен събърбън със затъмнени стъкла рязко спря
точно срещу тях, като се качи върху бордюра. Отвътре изскочиха двама високи мъже. Елитни бодигардове. Като Нилс.
- Дейвид! - Джес го дръпна за ръката. - Хайде!
Заля го потоп от звуци, отекващи сред емайлирани плочки, тухлени стени и голи метални структурни подпори, докато тичаха по ниските стъпала. Като прескочиха последните три, те се втурнаха към билетните будки и въртележките.
- Оранжевата линия. - Джес отпраши наляво. Дейвид не изоставаше.
Тя забави ход, бръкна в якето си и извади пластмасова карта.
- Ей там!
Сочеше му висока въртележка с пресичащи се метални пръчки - не можеше да се прескочи, дори дете не можеше да се провре. Младата жена пъхна картата си в четеца и нещо изщрака.
- Давай! - извика тя и Дейвид натисна въртележката напред. Тя се завъртя и го пропусна.