След миг Джес изскочи от друга въртележка.
- Към южния перон - нареди тя.
Двамата се затичаха към ново стълбище. Дейвид се озърна тъкмо навреме, за да види, че един от мъжете в черно рови в джобовете си пред въртележките.
Стените на долното ниво бяха мръсни и напукани. Миришеше на машинно масло и озон. Сред гладките плочки и голия бетон отекваше далечен грохот на приближаваща мотриса.
Спряха да си поемат дъх на перона, чиито бетонни стълбове бяха боядисани в оранжево. Охранителната зона на ръба беше жълта, олющена и кална. Единствената светлина идваше от редици стари флуоресцентни тръби, които жужаха. От тунела духаше все по-силен вятър.
От далечината се усилваше характерен басов звук. Дейвид автоматично го определи. Двигател „Хокър Сидли", електрически. На по-малко от минута разстояние.
- Да вървим - каза Джес.
- Къде? - Двамата бодигардове сигурно вече си бяха купили билети. Щяха да се появят едновременно с мотрисата.
- В тунелите.
- Те ще разберат къде сме отишли. - Той посочи три охранителни камери. По една в двата края на перона и трета над входния коридор.
- Имаш ли по-добра идея?
Изведнъж Дейвид се видя отгоре. Екотът на приближаващата по тунела мотриса образуваше вълни над перона, които се сблъскваха с излъчванията на камерите. Сякаш пред очите му се отвори таен проход в плътна стена и той видя трите мъртви точки, до които излъчванията не стигаха. Които обективите не наблюдаваха.
Едната се намираше вляво от третия стълб откъм края на перона.
- Имам. - Дейвид я хвана за ръка и я задърпа към третия оранжев стълб. Джес изглеждаше сепната, но не се възпротиви.
Той спря в една определена точка и я накара да застане рамо до рамо с него.
- Тук камерите не ни виждат.
- Те ще разберат на коя мотриса сме се качили.
- Обаче ние няма да сме вътре.
Първият вагон се появи в края на перона. Горната му половина беше бяла, долната - оранжева. Надписът над предното стъкло показваше крайната спирка: Оук Гроув.
- В тунелите ли ще влезем? — попита Джес.
- Не.
Мотрисата спря със скърцане - предпоследният вагон беше точно пред тях.
Вратите се отвориха. Слязоха двама пътници. Никой не се качи. Вагонът остана празен.
- Дейвид? - прошепна Джесика.
Той рязко се обърна към нея и протегна шепи.
- Отгоре!
И за пореден път изпита облекчение, че тя не се поколеба, колкото и озадачена да беше. Постави длани върху раменете му, стъпи в шепите му и подскочи, подпомогната от него.
Претърколи се върху покрива, опря крака в бетонния навес, който разделяше по-ниския таван на перона от много по-високия на тунела, и се оттласна по-нататък по заоблената повърхност.
Прозвуча сигнал, предупреждаващ пътниците, че вратите на мотрисата ще се затворят след пет секунди.
И тогава във входния коридор се разнесе шум от тичащи стъпки. Бодигардовете.
Вратите се затвориха в мига, в който Дейвид подхвърли хард диска на Джес и скочи колкото можа по-високо, протегнал ръце.
Джес го хвана за едната китка, докато пръстите на другата му ръка се вкопчиха в ръба на тесния улук на вагона. Подметките му заскърцаха по стъклото, той размаха крака и едната му маратонка се озова върху покрива. После, докато мотрисата потегляше, бързо набирайки скорост, Дейвид се покатери отгоре с помощта на Джес.
Веднага се притисна към облата повърхност. Спътницата му вече лежеше до него. Бетонните подпори на тавана изсвистяха само на сантиметри над главите им.
Дейвид рискува и завъртя глава, за да види как тясната ивица на перона се носи отстрани.
Двамата облечени в черно мъже се озъртаха насам-натам, вторачени в преминаващите вагони, но не погледнаха нагоре. После мотрисата потъна в тъмна бездна, нарушавана само от светлината на прозорците по почернелите стени.
Дейвид се потопи в ритмичното тракане на колелата по стоманените релси, в електрическия вой на двигателя и сложните взаимодействия на всички звуци, отекващи в затвореното пространство.
Ивица слънчева светлина проблесна над тях и също толкова бързо се скри. Но не и преди той да зърне метална стълба, монтирана на стена и завършваща с решетка на осем-девет метра над релсите. Ако имаше още такива стълби и с Джес успееха да повдигнат решетката...
Джес посегна към ръката му и надвика грохота:
- Страхотен тандем сме.
Дейвид беше съгласен.
- Ония генетични клъстери, дето са свързани с вашите храмове. Аз нося същите маркери, Джес. Май че сме роднини.
30
Мерит се намираше в баровския апартамент в Южната кула. където все още бяха компютрите на Уиър. За щастие жертвата сама осигуряваше начина, по който да я открие и ликвидира без всякакви трудности.