Когато полицаите се обадиха, за да им докладват, Роз ги инструктира никой да не пипа използвания от Уиър компютър. С Лайл пристигнаха там след четирийсет минути.
Сега компютърът беше ограден с жълта полицейска лента. Малкото сиво бюро напомняше на читателско място в библиотека.
- Конвертирал е файла в годен за разпечатване формат - поясни Роз.
- Имаш ли представа какво е разпечатал?
Тя затрака на компютърната клавиатура, после намръщено прочете текста, който се появи на екрана.
- Каквото и да е било, явно е искал да го запази за себе си. Многократно е презаписал работните си файлове. Нищо не може да се възстанови.
Тя се поколеба и отново написа нещо. Ухили се и обяви:
- Изтрил е информацията в компютъра, но не и в принтера.
- Значи ще можем да направим копие, така ли?
- Може би не на целия файл, но поне на една трета от него, в зависимост от това колко голям е буферът. Евентуално на две трети. - Роз направи нещо и екранът се промени. Появи се жълт текст на черен фон. - Дай ми пет минути и ще можем да разпечатаме каквото е останало в спул файла.
След пет минути Лайл стоеше до голяма машина, през която преминаваше тежък лист хартия - като плат през някогашна перална преса.
Изображението, което се появяваше на листа, приличаше на шантаво абстрактна цветова комбинация, случайна, освен реда цифри отстрани и тук-там няколко странни буквени съчетания.
- Имаш ли представа какво е това?
- Фалшиви цветове, но определено е някаква карта - отвърна Роз.
Лайл си падаше по картите. Те показваха места. Местата означаваха цели.
Листът най-после излезе от принтера - две трети от цялото изображение. Сред поле от пъстроцветни петна имаше триизмерен силует на някаква сграда.
Роз му го подаде и му напомни, че Айрънуд все говореше на Уиър за приложението на неговите данни в откриването на извънземни колонии.
- Тоя силует може да е тъкмо това.
Лайл се намръщи.
- Искаш да кажеш, че всички ония безумни разговори са били сериозни.
Роз взе тежкия лист.
- Според мен това е крайбрежие. Някъде. Мислиш ли, че от геопространственото разузнаване ще ни кажат точно къде е?
- Само не им споменавай за извънземните.
Тя се усмихна.
- Какво те кара да смяташ, че още не знаят?
Корнуол, 7312 г. пр.н.е.
Корнуол, 7322 г. пр.н.е.
Атолът Хави, 7418 г. пр.н.е.
Малта, 7567 г. пр.н.е.
Късно през нощта учените стояха безмълвно, докато помощник-зидарката Атлан броеше в средата на наблюдателния кръг. Не се чуваше нито звук, освен силният глас на младата жена и шумоленето на тъмния плат, с който бяха увити ограждащите слънчеви камъни, оставяйки открит само един от наблюдателните отвори. За точността на тази проверка нощният вятър не биваше да отклонява опънатото с тежест въже, което Атлан поклащаше като махало, опряла ръка на малка дървена рамка.
- Триста и шейсет... - Тя наближаваше критичния момент в броенето. - Триста шейсет и едно...
Нейният инструктор, майстор-зидарят Нацри, стоеше няколко крачки зад ученичката си и наблюдаваше отброяването на всяко пълно движение на махалото в ръката ѝ, като следваше нейната насочваща линия, за да вижда същото като нея. Престарелият учен, немощен и прегърбен от своите двайсет и пет години, носеше бял плащ, за да го виждат другарите му в мрака на новолунието. Всички факли и лампи бяха угасени, така че очите на помощник-зидарката да запазят чувствителността си за задачата.
Нацри вдигна ръка и предупреди другите учени: оставаха само още няколко отброявания.
- Триста шейсет и две... - В гласа на Атлан нямаше колебание, нищо не показваше, че след броени секунди може да получи наградата си за четири години учение или да бъде принудена да чака още една година, за да я повишат. - Триста шейсет и три... триста шейсет и четири...
Нацри вдигна ръце от двете ѝ страни.
- Триста шейсет и пет... триста шейсет и шест и край!
В същия миг Нацри спусна ръце, показвайки, че ориентирната звезда наистина е минала зад десния кол и е изчезнала в момента, в който махалото на неговата ученичка е завършило пълното си триста шейсет и шесто движение.
Сега беше само въпрос на сръчност Атлан да довърши последното изпитание.
Сякаш бе обикновен ден, обикновен урок. Младата помощник-зидарка, почти дванайсетгодишна, с отмерена крачка отиде до един тезгях. Кожените подметки на плетените ѝ сандали хрущяха по сухата земя на наблюдателния кръг. Двама по-млади ученици чакаха там с маслени лампи, които бързо запалиха с мъх, тлеещ в метални кутии. Други ученици бързо обиколиха от факел на факел и осветиха кръглото пространство.