Дори и сега, след двадесет години, ходенето бос по росна трева го възбуждаше повече от всичко.
Той излезе в овощната градина както си бе в светлосинята пижама на капки и мокрите краища на долнището го пляскаха по глезените и залепваха по кожата му. На половината път той свали дрехите си и се доближи до нея гол. Пристъпи в кръг, очертан с бял тебешир в тревата. Милдред разтвори ръце, придърпа го в тежките си обятия и притисна лицето му към тъмните си зърна, преди да го дръпне надолу в тревата.
Любиха се, докато първите лъчи на лятното августовско слънце се показаха над хоризонта, пресъздавайки акта, при който богинята се отдаваше на Луг, бога на слънцето, актът на единение на човека и бога, при който се натрупва живот за идващите зимни месеци. Доста по-късно, той узна, че този ден се нарича Лугнасах и е свещен за древните култове.
Няколко часа по-късно през този особен ден тя му каза, че е последователка на Древното учение и след това, когато се свечери, му разказа за светинята, за кожената торбичка, която носеше на шията си.
През следващите няколко месеца Ахриман Саурин се завръщаше в Мадок всеки уикенд и по време на големите и междусрочните училищни ваканции и Милдред обучаваше тялото и разума на момчето на основите на вяра, която е била древна още преди Христос да бъде разпънат на дървения кръст.
Сякаш изведнъж неговото обучение придоби посока и цел и той спечели стипендия за Оксфорд. Посвети десет години от живота на изучаването на фолклора и митологията, религията и метафизиката, а докторската му дисертация, която се основаваше на скритото учение в „Златната клонка“ на Фрейзър, утвърди реномето му. Обаче, докато общодостъпният образ на Ахриман Саурин представяше бляскав млад учен, неговите лични проучвания го водеха по все по-тъмни, все по-варварски пътеки, свързани с изучаването на предметите, познати под името Тринадесетте светини.
В деня Лугнасах, десет години, след като за пръв път научи за светинята, която висеше на шията на леля му, той се върна в село Мадок и хладно и безцеремонно я закла и използва нейните силни чувства, за да нахрани с енергия светинята.
А след това откри Вивиен — лесно ранима девойка, седма дъщеря на седмата дъщеря, благословена с дара на ясновидството, и започна да използва нейните умения, за да открие и събере Тринадесетте светини на Британия.
Имаше нужда от всичките тринадесет, ако иска да развали това, което момчето Йешуа бе направило преди почти две хиляди години. Бяха му нужни, за да отвори портала към Другия свят.
Някъде отдолу, измежду камъните отекна слабо гърлен писък, който заглъхна като стържене, като победна въздишка. Писъкът прекъсна внезапно и Ахриман чу леките стъпки на Вивиен по голия под. След няколко мига вратата се отвори и Ахриман обърна глава.
Голото тяло на Вивиен бе опръскано с кръв, но на лицето й беше изписан триумф: Дон Клоуз бе разкрил мястото.
Ахриман върна кожената торбичка в оловната й кутия, вдигна едно празно ковчеже и го приближи до себе си.
Оставаха само две.
И те идваха.
82.
Отвъд ограничения обсег на човешките сетива, съществуват множество светове, за които човечеството не е и сънувало. Създания и същества, които човечеството знае като митични или легендарни, населяват много от тези царства, но там е пълно и със създанията, известни като демони.
Може би някога са били от расата на хората, въпреки че според легендите по-скоро са потомци на Падналия ангел, Луцифер, и на една евина щерка. Осъдени от един непрощаващ бог да страдат заради греховете на своя баща, те били пропъдени завинаги в царство, граничещо с царството на хората. Най-голямото им мъчение било, че можели да виждат света на хората, въпреки че тяхното собствено царство било скрито за очите на човешките същества. А в света на хората имало всичко, което липсвало в демонското — водата била чиста и прозрачна, въздухът бил сладък и кристален и имало изобилие от всякакви плодове и храни. Но най-голямото мъчение за Демонския род било богатството от хора, с тяхната мека, месеста плът и солена кръв, с крехките им вътрешни органи и онези вкусни залъци — безчетните човешки емоции и по-висшето им съзнание, наричано душа. Демонският род успяваше от време на време да си пробие път до света на човеците, макар че в повечето случаи това да се отдаваше на едно-единствено създание, което смогваше да напусне демонската земя и да се всели в някой слабоумен човек. Продължителността на живота никога не беше дълга, защото необработените човешки емоции бяха като наркотик за Демонския род, и демоните караха обсебените хора да вършат все по-големи и по-големи изстъпления с цел да задоволяват пристрастеността си към наркотика на чувствата.