За последен път демоните успяха да си пробият път и да покажат силата си преди почти две хиляди години.
В течение на цял един Тъмен период, когато почти нямаше какво да се прави в северните страни, освен да се мечтае, фоморите поработиха върху едно племе от диви северни шамани и им внушиха мечти за власт и безгранично богатство, както и най-голямата награда за пристрастените към търсеното на отговори — знание, мрачно, ободряващо знание.
С жертвоприношения от кръв и огън, плът и невинност, шаманите отвориха цепнатина между световете на хората и на демоните и дадоха възможност на тварите да преминават през нея. Нито един от шаманите не оцеля след първата схватка с тварите, въпреки че телата им продължиха да живеят някакво подобие на живот, докато Демонският род реши да избере нови тела-домакини. Без силата на шаманите, които подхранваха портала, той се срути, но преди това през него в света на хората преминаха шестстотин шестдесет и шест създания, с което представата за числото на звяра завинаги се затвърди във фолклора и в човешкото съзнание.
За по-малко от тридесет дни чудовищата опустошиха областта и плячкосаха всичко около себе си. Хиляди хора умряха, за да наситят ужасния глад на чудовищата, а онези, които не бяха убити на момента, бяха струпани като стада в огромни кошари за охранване. Демоните взеха някои от жените, за да им родят потомство. Пръкналите се изроди се разпълзяха по света и дадоха храна на легендите за вампири и върколаци.
Фоморите, както хората започнаха да наричат създанията на Демонския род, опустошиха земите на Британия и се отправиха на запад с един пленен ирландски пиратски кораб. На острова създадоха свое царство на насилието, което просъществува до деня, в който воините на Туата Де Данан дойдоха и ги победиха в две велики решителни битки.
Част от фоморите останаха в Британия, защото пътят им бе преграден от едно изпълващо ги с ужас още невъзмъжало момче, което владееше сила, чиито граници самото то не осъзнаваше напълно. Като използва магията на елементите, по-стара от човешката раса, той унищожи последните фомори, запечата портата между световете и я заключи с тринадесет осветени думи и тринадесет осветени предмети. Нищо друго освен Тринадесетте думи и Тринадесетте светини не можеше да отключи портата.
В течение на две хилядолетия Демонският род седеше зад портата, чакаше в подредени бойни редици и кроеше планове за бягство.
Много пъти демоните почти успяваха да разбият защитите и на няколко пъти един или няколко от ключовете се превъртаха в ключалката, давайки им възможност да зърнат невиждани чудеса от другата страна на портата — но въпреки това светините удържаха портала затворен.
Но сега Демонският род знаеше, че времето му наближава.
Демоните се събираха. Усещаха присъствието на единадесет светини… и знаеха, че много скоро ключовете ще се превъртят.
Този път нямаше кой да ги спре. Йешуа и неговият род отдавна си бяха отишли.
Този път нямаше кой да застане на пътя им.
Събота, 31-ви октомври
Денят на Вси светии
83.
Оуен изскимтя в съня си и Сара се събуди.
За миг тя изпита ужас от това, че не знае къде се намира — образите от сънищата й се смесиха и се усукаха около нея, докато не осъзна, че седи с лице, притиснато към студения, влажен прозорец, и вдишва спарения въздух на автобуса. Оуен беше седнал на седалката до пътеката, главата му бе облегната на рамото й, под спуснатите му клепачи очите му сякаш танцуваха.
Сара се изправи внимателно, като потрепваше от болка в схванатия си врат и рамене, за да не събуди Оуен. Торбата, която пазеше Счупеният меч, лежеше на пода между краката й и тя усещаше топлината на меча през брезентовото платно. Сара избърса с ръка замъгления прозорец и хвърли поглед към тъмнината навън, опитвайки се да се ориентира докъде са стигнали. Но автобусът се движеше по безлична отсечка от магистралата и тя не успя да види нищо.
По пътя почти нямаше коли — едно „Волво“ бавно изпревари автобуса и Сара зърна за момент жената, която дремеше до шофьора, а върху лицето й хвърляше зелени отсенки отразената светлина от контролното табло, и две изнемощели от умора деца на задната седалка, клюмнали едно върху друго. Тя усети, че се усмихва на тази съвсем обикновена сцена… нормални хора в един нормален свят, несмущавани от мечове, светини и демони… точно какъвто беше нейният свят преди една седмица. Почти несъзнателно тя пъхна ръка в торбата и докосна меча, за да получи утеха от топлия метал.