Червендалестата жена се разсмя гръмогласно.
— Ако не сте си направили резервация предварително, мисля, че никъде няма да намерите свободно място. Хотелът е пълен, а всички къщи за гости вече са заети. Чух, че и цялото палатково село е резервирано. Може би ще намерите нещичко в Дънтън — добави тя.
— Така ли? Ами, благодаря ви все пак — усмихна се Оуен. — Мисля засега да спрем и да си купим от вашите хлебчета. Ухаят фантастично.
— А на вкус са даже още по-хубави — рече просто жената. Оуен я последва в магазина и примигна в мрака. Той вдишваше дълбоко, за да усети аромата на топлия хляб. — Ухае като в кухнята на леля ми!
— Леля ви обича ли да пече тестени неща?
Оуен кимна и внезапно загуби гласа си, гърлото му се сви, а очите му се напълниха със сълзи.
— Това е от брашнения прах — каза благо жената.
— Леля ни Джудит много обичаше да прави сладкиши — намеси се бързо Сара. — Всъщност… — Тя спря и се огледа. — Вашата хлебарница от колко време е на това място?
— Дядо ми я е отворил през 1918 г., когато се върнал от войната. Първата световна война — добави тя. — Защо питате?
— Леля ни е била евакуирана във вашето село през войната и много обичаше да разказва за прекрасната хлебарница в него. Интересно дали не е говорила за този магазин?
— Това е единствената хлебарница в селото — очите на старата жена блеснаха. — Тя трябва да е била. Майка ми и лелите ми я въртяха. — Жената се облегна с дебелите си ръце на тезгяха като побутна стъклената табелка „Не се облягай!“ настрана. Поклати глава и се усмихна на спомените си. — Аз си играех с евакуираните деца. Как беше името на леля ви?
— Джудит Уокър — каза тихо Сара.
Хлебарката се намръщи и погледна косата на Сара.
— Не мога да си спомня за нито едно червенокосо момиче…
— Леля ми имаше блестяща черна коса. Аз съм взела този цвят по линия на роднините на баща ми. Той е уелсец — обясни Сара.
— А, уелсец. От тук ли?
— От Кардиф. Казвам се Сара. Това е моят… брат, Оуен.
— Оуен — а, това, разбира се, е едно хубаво уелско име. Виждам, че си приличате — добави жената. После поклати глава. — Боже, като си спомня за онези дни през войната. Разбира се, никога не бих го казала, но това бе най-щастливия период от живота ми. И Мили Бейли, едно от евакуираните момичета, беше най-добрата ми приятелка. — Жената извърна главата си и погледна през вратата към тълпите, които се носеха в неспирен поток край магазина, без да ги вижда, потънала в спомените си. — Горката Мили, това щеше да й хареса. Тя отдавна си отиде. А как е леля ви Джудит?
— И тя си отиде. Съвсем наскоро — отвърна Оуен. — Това е една от причините да дойдем тук. Минаваме през местата, които са били важни за нея.
— Спомените са важни — каза старата жена.
Оуен и Сара почакаха в тишина.
— Колко време ще останете тук? — попита внезапно жената.
— Тази нощ. Или най-много още една — отвърна бързо Сара.
— Някой от вас пуши ли?
— Не, госпожо — каза незабавно Оуен.
— Имам една стая, единична стая — каза тя. — Това е стаята на сина ми Джералд, но той сега е в Лондон, работи в театъра. Ако искате, ще ви я дам.
— Много сме ви задължени — каза моментално Оуен. — Естествено, ще ви платим за нея…
— Не, няма нужда — усмихна се жената. — А, сега кажете, какъв хляб искате.
87.
— Очаквахме, че ще дойдат десетина, може би двадесет хиляди души… Досега вече са дошли около сто хиляди и вероятно ще пристигнат още към петдесет хиляди — каза тихо сержант Хамилтън, а уелският му акцент придаваше на думите му музикален ритъм. — Това е абсолютно немислимо!
Той премести погледа си от Виктория Хийт към Тони Фулър.
— Дали са ми временно офицери от полицейските участъци от цял Уелс, но се надяваме, че фестивалът, повече или по-малко, ще поддържа ред със собствени усилия. Има над хиляда и петстотин доброволци. — Огромният мъж се усмихна. — Мисля, че всичко ще е наред. Всички са дошли тук, за да си прекарат добре.
— Боя се, че не всички. Имаме много причини да вярваме, че Сара Милър, която искаме да разпитаме във връзка с пет-шест убийства и отвличането на един млад американец, вече е пристигнала във вашето село.