Работодателят му никак нямаше да е доволен и това го плашеше повече от болката в ранения му крак.
5.
— Никаква полиция! — каза твърдо Джудит Уокър, след като двете жени свиха зад ъгъла и се отдалечиха от нападателите. Пръстите й стиснаха до болка ръката на младата жена. — Моля ви, никаква полиция!
— Но…
Джудит пое дълбоко дъх в опит да успокои разбеснялото си сърце и продължи с равен тон:
— Просто се опитаха да ми откраднат чантата… прост уличен грабеж.
— Прост уличен грабеж!
— Казвам се Джудит Уокър — прекъсна я старицата, спря и протегна ръката си.
Младата жена се обърна към нея.
— Вие как се казвате? — продължи Джудит.
Младата жена също протегна ръка. В момента, в който ръката й се оказа в коравото ръкостискане на по-възрастната жена, тя се обърка, връхлетяха я някакви смущаващи мисли и странни чувства.
— Аз… аз съм Сара Милър.
— Много ми е приятно да се запознаем, Сара Милър. Благодарение на Вас се отървах без последствия — Джудит продължи да държи ръката на Сара, като използваше физическия контакт, за да засили връзката помежду им. С лекото си докосване тя успокои постепенно нервите на притеснената млада жена, като използваше деликатно способностите си, за да замъгли съзнанието й. Тази си дарба Джудит не бе използвала повече от десет години, но знаеше, че трябва да овладее положението, иначе момичето ще отиде в полицията, а тя не можеше да си позволи такова нещо. Джудит закова погледа си в очите на момичето и се усмихна.
— Така, аз не зная нищо за вас, Сара, но бих изпила една чаша кафе с вас.
— Кафе… — Младата жена кимна с отсъстващ вид. — Кафе, да, разбира се.
Джудит поведе Сара към едно малко италианско кафене. И трите маси навън бяха заети. Като наближиха, Джудит се съсредоточи върху една американска двойка, мъж и жена, облечени в еднакви сака и маратонки марка „Джей Кру“. Американците седяха малко встрани от останалите, а масата им бе полускрита зад раиран чадър. Като извличаше сила от парчето метал в торбата и усещаше с ръцете си неговата топлина и тежест, тя им нареди да се махат. Почти веднага елегантната двойка стана, прибра си картите и фотоапаратите, пусна няколко банкноти на масата и си тръгна, без да се оглежда назад.
Щом седнаха, Джудит незабавно поръча две чаши двойно еспресо и две кифлички с извара и бадеми.
Сара все още беше твърде замаяна, за да разбере какво се случва. Някъде в дъното на разума си тя имаше чувството, че е загубила или пропуснала нещо. Чувстваше се така, сякаш е гледала лошо режисиран филм, от който са махнали кадри или са разбъркали последователността на действието. Тя се опита да събере в едно озадачаващите събития от последните десет минути. Излезе от банката и се запъти да обядва в барчето на първия етаж на библиотеката, когато забеляза мъжа с голата глава. Той носеше от онези огледалните очила, които я отвращаваха. Като оставяше зад себе си смрадлива диря на немито тяло, голата глава мина бързо край нея с очи, фиксирани върху човек, който се намираше някъде пред него. Сара се обърна и веднага забеляза целта му — стара жена със сребриста коса. Още преди голата глава да я нападне и жената да се разпищи и да развърти торбата си, Сара вече вървеше към тях, подтиквана от внезапен, неудържим и напълно необясним порив да й помогне.
Горчивата миризма на еспресото я върна към реалността. Сара премигна, сините й очи се напълниха с влага, тя самата се почуди какво прави тук… чудеше се и къде е това тук.
— Постъпихте много смело. — Джудит хвана чашата с двете си ръце, за да спре треперенето им и вдъхна богатия аромат на кафето, преди да отпие. Тя почувства погледа на Сара върху себе си. — Защо го направихте?
— Аз просто… просто… — Младата жена сви рамене. — Не съм сигурна… Никога преди не съм правила такова нещо — призна тя. — Но не можех просто да отмина и да ги оставя да ви оберат, нали така?
— Другите отминаваха или гледаха настрани — каза тихо старата жена. — Вие се превърнахте в мой личен спасител — добави тя с усмивка.
Сара се изчерви, бузите й порозовяха и в този момент тя напомни на Джудит на брат й Питър, който стоеше напет и изправен, облечен в зелена униформа, а бузите му пламтяха от гордост. Въпреки че бе твърде малка, когато за последен път видя по-големия си брат, преди да тръгне да се бие във войната, образът на поруменелия осемнадесетгодишен младеж още живееше в нея. Повече така и не го видя. Питър бе сред първите жертви, които Великобритания даде през Втората световна война.