На малцина от моряците им се щеше да напуснат безопасните кораби, но обещанията за награди за свободните мъже и за освобождаване на робите им дадоха сили да тръгнат напред… а може би и страхът им да останат на кораба сами с момчето също имаше своето значение.
При движението си навътре в сушата, моряците първо освободиха шепа миньори от калаените мини, които дни наред бяха държани в капан от тварите. Йешуа призова огньове като езици върху чудовищата, които бяха завладели селото, и докато създанията виеха от страх и болка, хората ги атакуваха. Именно тези победи дадоха кураж на хората и им показаха, че тварите могат да бъдат убити — че не са непобедими. През следващите дни все повече хора идваха и влизаха в битката, привлечени от разказите за момчето, известно под името Демоноубиец.
Съюзът със силите на момчето направи победата на хората неизбежна, въпреки че мнозина от тях паднаха под острите нокти и зъби на чудовищата.
На десетия ден от битката, Йешуа сътвори най-великата магия — възкреси Йосия, който бе промушен от едно създание, наполовина вълк, наполовина мечка. Воини гледаха с удивление как момчето коленичи насред кървавите останки на селото, което фоморите бяха завзели, сложи ръцете си върху зеещите рани на гърдите на своя правуйчо, затвори очи и обърна лицето си към небесата. Тези, които стояха най-близо до него, видяха, че устните му се движат и когато той проговори, думите му бяха неразбираеми. След малко Йосия отвори очи, седна, и притисна ръцете си право върху светлите белези, които разделяха гърдите му на две половини.
През следващите дни мнозина умоляваха Йешуа да съживи техните синове или братя или близки и любими, но той винаги отказваше, а веднъж, когато един огромен воин, целият покрит с белези от битката, го заплаши с камата си, момчето се протегна, докосна оръжието и разтопи желязното острие, което се срасна с ръката на мъжа. Корабният готвач бе принуден да му отреже ръката до китката, но раната загноя и десет дни по-късно воинът се прободе със собствения си нож, за да избегне агонията.
Оттогава повечето хора оставиха момчето на мира, въпреки че Йосия настояваше неговите телохранители — четиримата свирепи ирландски наемници, да стоят край него по всяко време. Ако момчето паднеше убито, битката щеше да свърши преждевременно и в крайна сметка демоните щяха да победят.
Йосия се олюля. Дълъг разрез пресичаше цялото му чело, извиваше се надолу и стигаше до лявото му око. Той оглеждаше потъналите в кръв околности.
— Нима всичко това е нужно? — попита горчиво той, като плюеше, за да се освободи от вкуса на кръв и изгоряло месо в устата си.
Йешуа се огледа. Навсякъде лежаха тела — на хора и фомори… много от тях бяха на деца.
Това бе последният голям лагер на чудовищата, скрит в една долина в края на тресавището и в сянката на назъбена планинска верига. Старото село на хората бе укрепено с колове и с висока колкото човешки бой стена. Тук родът на демоните бе направил своя последен пост, за да защитава миниатюрния процеп в тъканта между световете, който позволяваше на демоните да се промъкват. Фоморите доведоха тук и своите затворници — двадесет и пет хиляди мъже, жени и деца — жените и децата бяха повече от мъжете.
Родът на демоните познаваше силата, свойствена на девствената плът и невинната душа.
Но така и не им се отдаде случай да извършат жертвоприношението. Йешуа, застанал на върха на близкия хълм, изля огън и жупел върху селото.
Писъците на децата все още ечаха в мръсния въздух.
— Налагаше се да го направя — каза тихо Йешуа. — Това е порталът, през който родът на демоните влиза в нашия свят. Освен това, през нощта на най-късия ден, когато стените между този и Другия свят изтъняват, фоморите възнамеряваха да увият хората в плетени от ракита кошници и да ги принесат в жертва според стария обичай. Огромният изблик на енергия щеше да разтвори отвора между световете и вече нямаше да има пречка родът на демоните да премине тук и да завладее света. Дори и аз нямаше да успея да ги задържа.
— Има едно нещо, което би трябвало да видиш — каза Йосия.
Йосия поведе Йешуа и телохранителите му през димящите останки на селото, като стъпваше върху овъглени буци месо, които някога са били хора. Един от телохранителите забеляза, че някаква страшно изгоряла фигура все още се движи и наситено розовата уста се отваря и затваря насред почернялото лице. Той заби копието си в нея, без да се интересува дали това е човек или демон — никое същество не заслужава да страда по този начин.