Вивиен наведе глава. И защото го обичаше, тя мушна ръка в ръката на Ахриман Саурин и го последва надолу по стълбите.
Остави се да я положи върху пентаграма в средата между светините.
И си позволи да се наслади на последната му целувка, преди той да разреже тялото й и да обели кожата й.
100.
— По дяволите, какво си въобразява той, какви ги върши? — гласът на Сара звучеше остро и пронизително. — Прилича на бойно поле!
Оуен не я слушаше. Очите му бяха вперени във фермата пред тях. Стиснал здраво меча в двете си ръце, той се почувства уверен и сигурен. Долавяше гърмежите и светкавиците, чийто грохот се носеше над селото — и само над него. Полята надолу бяха плувнали от проливния порой, но ефектът беше странно ограничен и въпреки че те се намираха на по-малко от двеста ярда оттам, при тях изобщо не валеше.
Оуен вървеше предпазливо и наистина усещаше присъствието на светините, които изпълваха въздуха наоколо с бръмчене. Чуваше се шепот, почти оформен в думи, късчета от нещо като песен, но неясни, смътни и безплътни. Но той знаеше, че те зовяха, зовяха, зовяха… Светините бяха живи — хванати в капан, те изпитваха болка.
— Те са тук! — каза той. — Погребани са под земята.
Сара не го попита откъде знае. Тя усещаше загубата на меча все едно й липсва крайник. Докато държеше оръжието в ръка, се чувстваше толкова уверена, така сигурна… но сега… сега вече не знаеше какво точно чувства.
Фермата беше потънала в мрак и никаква светлина не идваше отвътре. Двамата минаха през покрития с камъни вътрешен двор като се криеха в сенките и се оглеждаха за отворен прозорец, но къщата беше здраво заключена и долните прозорци бяха закрити от тежки завеси. Направиха пълен кръг около къщата и се върнаха при кухненската врата.
Грохотът на гръмотевиците и светкавиците беше спрял да ечи над селото и в стихналия въздух се носеха писъците на ранените. Отвсякъде пищяха аларми на коли и къщи и смрадта на горчивия дим беше заменила парливата миризма на озон във въздуха.
Въздухът миришеше на изгоряло месо.
Оуен се протегна и докосна дръжката на вратата. Зелен огън изпращя и той дръпна ръката си като викна от болка. В мрака се видяха мехурите, които се издуваха по пръстите му.
— Амвросий каза, че мястото ще се пази от нечовешки пазители — напомни му Сара. — Един вид магическа защита.
Като хвана меча в лявата ръка, Оуен се протегна и натисна със счупения му край вратата. Зелени огънчета затанцуваха над острието, което сякаш оживя в студена бяла светлина. После светлината бликна извън меча и се втурна към вратата като я очерта с бял ажурен контур. Стъклото избухна и дръжката се покри с мехури, а металът потече надолу по издраното дърво. Сара хвана Оуен за ръката и го задърпа навън, докато вратата падаше с трясък, а металът на пантите се стичаше на локви по плочките на кухненския под.
— Имам чувството, че те знаят, че ние сме тук.
Седнал чисто гол в центъра на идеалния кръг, Ахриман лека-полека се отваряше за силата на светините, като най-напред всмукваше струйка сила и я оставяше да се стече в плътта му, да се слегне в костите му. Картини трепкаха и се въртяха пред затворените му очи. Силата от горящите отвън огньове нахлуваше в него, последните капчици живот на истинските Пазители се носеха из въздуха в талази дим и го докосваха.
Той не забелязваше двамата на горния етаж. Беше се вглъбил в ритуала, за който се упражняваше от десет години насам всеки ден, но този път го извършваше наистина.
Ръцете на Ахриман Саурин се движеха по пода, като избутваха назад светлите прашинки пръст, за да открият металната врата в пода. Вратата беше кръгла, изработена от стар метал, прихваната с огромни нитове с квадратни глави, забити в рамка от масивни, грапави каменни блокове. В покритата с ръждиви петна порта имаше тринадесет грамадни ключалки. Иззад дупките на ключалките потрепваха нечии очертания. Преди две хиляди години Йешуа бе осъдил на изгнание Демонския род и бе запечатал портата. Йешуа и неговият свят отдавна си бяха отишли, но демоните останаха.
Ахриман Саурин посегна към първата кожена кутия.
Дебел сноп студена бяла светлина бликна от нея и го заслепи, като изпълни стаята с миризмите на хиляда чистокръвни коня. Той бръкна вътре, повдигна Оглавника на Клино Ейдин и остави кожата да се надипли навън — богатата кожа съскаше и шепнеше тихо. Той вдигна първата светиня — мракът се спусна над светлината в Астрала — и започна да разкъсва на парчета древната материя като я разрушаваше.