Безплътен ключ се появи в най-горната ключалка и се превъртя със стържещо щракване.
В своята зелена пещера Амвросий се олюля и притисна ръка към гърдите си. Сякаш нещо го прониза. Току-що бе унищожена една от светините. Той не можеше да направи нищо друго освен да чака… и да слуша писъците на умиращите и ранените.
— Побързай — прошепна той на изгубения език от своята младост. — Побързай!
Сара стоеше пред стълбите и гледаше нагоре в мрака. Беше замръзнала — от стените струеше силен мраз — и искаше да се обърне и да избяга, но знаеше, че не бива. Къщата беше безмълвна и празна. В дървото над портата бяха издълбани тайни символи, а первазите на прозорците бяха гравирани със странни рисунки.
Чувстваше някакво почти непреодолимо желание да протегне ръка и да я прокара по очертанията на една от криволичещите шарки и вече почти се беше пресегнала, когато Оуен докосна ръката й с плоската страна на меча. Допирът на студения метал отново я накара да застане нащрек и тя разбра, че е била хипнотизирана от виещата се келтска спирала и я е проследила до несъществуващия й център.
— Още няколко от Пазителите на Мъжа от Мрака — каза Оуен, — създадени да примамват в клопката.
Откакто взе меча той се промени — неусетни, почти неуловими изменения не само в стойката, но и в начина му на действие. Той изглеждаше по-висок, кожата на бузите му се опъна и подчерта скулите, действията му придобиха категорична увереност. Като си спомни как се чувстваше самата тя, Сара откри, че му завижда. Тя си искаше меча — нейния меч!
— Тук долу — каза Оуен и се протегна да докосне дръжката на вратата на мазето с крайчеца на Счупения меч. Рамката на вратата сякаш оживя, появи се огнена рисунка, която изгори дървото и заличи знаците.
— Мисля, че не трябва да… — започна Сара.
— Те са тук долу! — повтори Оуен. Мечът потрепваше в ръцете му и вибрираше леко, докато той натисна вратата. Тя се изплъзна от пантите си и изтрака надолу по стъпалата.
Ахриман беше глух за останалия свят.
Той беше изцяло погълнат от ритуала, с който прехвърляше енергията от светините, умножена сега от горящата плът на Пазителите, върху ключалките на металната врата.
Ръцете му опипваха на сляпо за втората кутия. Намери я и я отвори.
И още веднъж бялата светлина бликна нагоре, но почти моментално угасна, когато големите длани на Ахриман се спуснаха над нея. Пиалата на Ригенид, която се изпълваше постепенно с тъмна кръв, се набръчка под мощния му захват и пръсна по голото му тяло виненочервени капчици. Ахриман огъваше и усукваше в пръстите си Подноса на Ригенид — втората част от двойката светини, докато най-накрая го разкъса с трясък на четири парчета.
Формата на втория ключ се очерта и той се превъртя в ключалката. Нещо удари металната врата — един-единствен удар отдолу, с дълбок и ечащ звук, който отекна из малкото помещение.
Миризмата в долния край на стълбите беше неописуема. Стара, отдавна изхвърлена едра ферментирала нечистотия висеше във въздуха като твърда миазма. Сара и Оуен знаеха, че това е тяло — или тела — и двамата изведнъж се зарадваха, че няма светлина. Оуен тръгна напред, а Сара сложи ръка на рамото му. Той усети как неуловим полъх на вятър сякаш го притисна. Чувстваше как силата на светините минава покрай него, а дрехите му натежават и дразнят кожата му там, където се допират до тялото. Въздухът сякаш се сгъсти, стана като супа и всяко вдишване му струваше голямо усилие, а влагата в очите, устата и гърлото му започна да се изпарява и да ги изсушава, докато той не се почувства, като че ли вдишва пясък.
И тогава изведнъж Счупеният меч проблесна и изгори спарения въздух, а синкаво бялата светлина окъпа грубите сенки на коридора и освети точно пред него дървената врата с железни нитове.
Оуен се спусна напред с дивашка усмивка.
Пет ключалки вече бяха счупени.
Ахриман се съсредоточи, за да отвори шестия печат, но блъскането на демоните стана страшно — шумът беше оглушителен, докато те чукаха по метала, виеха и пищяха зловещо, разтърсваха вратата на пантите й и му пречеха да се концентрира. През отворите се показваха криви животински нокти и вратата вече видимо се беше огънала, а металът се издуваше на местата, където ключалките бяха отворени.