Мъжът от Мрака бе изтощен.
Невероятното усилие на волята му го изцеждаше, изпиваше енергията на тялото му, а тайната секретна формула, която трябваше да поддържа отчетлива и ясна, започваше да се променя и да се замъглява в главата му. Той разбираше, че Демонският род неистово се опитва да отвори вратата и че древният метал се тресе в каменната си рамка… но в същото време осъзнаваше, че не бива да обръща внимание на нищо. Всяко отклоняване на трудно задържаното внимание щеше да е фатално, защото Ахриман знаеше, че смъртта не е краят и така близо до царството на демоните има хиляди възможности духът му да бъде изсмукан в това място и да страда цяла вечност в мъки.
Като хвана шестата светиня в ръце — Точилото на Тудуал Тудглид, той го стисна силно. Древният гранит трябваше да изщрака и да избухне, но не стана нищо. Наведен напред, Ахриман пристисна лявата си ръка, с обърната надолу длан, върху тресящата се метална врата.
— Дайте ми сила! — помоли се той. — Дайте ми сила!
Шумът и движението от другата страна на вратата секнаха… и тогава изведнъж отговорът нахлу в ръката му.
Амвросий умираше. В този миг вече го знаеше със сигурност. Всяка една светиня, която Мъжът от Мрака унищожаваше, убиваше по малко едноокия старец. По устните му имаше кръв и в окото му се виждаше плетеница от капиляри. Той усети разрушението на петте светини като физически удари, видя как сенките поглъщат светлината и за пръв път от две хиляди години почувства ужасяващата безнадеждност на истинската загуба. Значи всичко е било напразно, купищата смърт, които пося, и на това отгоре вероятно Сара и Оуен също вече бяха мъртви.
Във внезапен проблясък той видя как Точилото се разтроши под пръстите на Ахриман и се разпадна на песъчинки и прах, след което ключът се превъртя в шестата ключалка.
101.
Чакаха този миг толкова отдавна.
В легендите на техния род се разказваше за времето, когато бяха вървели из Света на хората и бяха пирували с лакомството, познато под името „човешка плът“. Имаше и разкази за онези, които им се бяха изплъзвали с помощта на другите скрити или временни врати, мостове и портали.
Но сега вече времето за чакане изтичаше.
Шест от изгарящите ключалки, които запечатваха вратата между равнините на съществуванията, бяха отключени.
Разни миризми — гъсти, на месо и сол, на множество възможности и удобни случаи, нахлуваха през мъничките пукнатини и докарваха до полуда демоните най-близо до отвора.
102.
Оуен застана пред дървената врата с железните нитове, стиснал здраво Счупения меч в двете си ръце, и изправи рамене.
— Какво ще правим? — прошепна Сара.
— Нямам никаква представа — отвърна Оуен. Той направи крачка напред и докосна вратата с края на Счупения меч. Металните нитове изсъскаха и се покриха с мехури, а после дървото се разпадна на прах.
Когато Сара последва Оуен, можеше да се закълне, че кожата му блещука с металически отблясъци.
В миниатюрната стая беше като в кланица.
Тъмен, гол мъж лежеше на земята в средата на стаята, възседнал някакво заклано тяло. По-голямата част от лицето я нямаше, а отпечатъците от зъби върху брадичката и краищата на челюстта, където все още се виждаше плът, приличаха на ухапвания от човек. Лицето, врата и гърдите на Мъжа от Мрака бяха покрити с кръв.
Тялото на Вивиен бе разпрано от гърлото до слабините и кожата й бе обелена така, че се виждаха извитите ребра и вътрешните органи. Светините, които бяха непокътнати, бяха положени върху тялото на жената и по тях бе полепнала съсирена кръв.
Ахриман Саурин изви глава, за да погледне двойката, застанала на вратата. Свирепата му усмивка беше ужасяваща със свежата кръв от трупа на Вивиен.
— Браво на тебе, че ми носиш меча! — изсъска той и потопи светинята — миниатюрната резбована плетеница на Колесницата на Морган — в зейналата рана в тялото под него като я окъпа в кръвта и течностите там. Когато я повдигна обратно, той я смачка в ръцете си, докато тя се превърна в безформена пихтия.
И Оуен, и Сара чуха изтракване и щракване на ключалката, след което закланото тяло лекичко се повдигна. В този момент те видяха, че то е положено върху метален люк, почернял от кръв. Металната порта потрепна и се огъна, а възлест черен език се плъзна през отвора и взе да лочи кръвта.