Сара сви рамене.
— Това не е нищо.
— Не омаловажавайте постъпката си. Малко са хората, които биха имали смелостта да се притекат на помощ на напълно непознат човек. Вие сте една храбра жена!
Сара се усмихна на комплимента. Когато влакът спря на гарата в Бат, Джудит пъхна ръка в ръката на Сара и така двете стигнаха до „Дорчестър стрийт“ и завиха надясно, за да пресекат река Ейвън по моста.
— Никога преди не съм била в Бат.
— А аз прекарах тук по-голямата част от живота си — засмя се Джудит.
В края на „Линкъм Хил“ свиха надясно по „Сейнт Маркс роуд“.
— Аз съм ей-тук горе вляво — посочи Джудит.
Докато отваряше скърцащата порта от ковано желязо, тя моментално забеляза, че входната врата на къщата е отворена. Джудит усети киселината на кафето в стомаха си. Вече знаеше какво ще завари вътре. Тя стисна ръката на Сара, като потърси близостта й още веднъж, срещна яркосините й очи и задържа погледа си върху тях. Знаеше, че на хората им е трудно да откажат да направят нещо, когато между двама души има физически допир.
— Няма ли да влезете?
Сара поклати глава:
— Не, наистина, не мога! Трябва да се връщам в офиса. Моят началник е от онези самодоволните глупаци, които… Не искам да ме уволнят, задето съм карала четиричасова обедна почивка — каза тя с усмивка, но както говореше, продължи да върви по пътеката към къщата.
— Трябва да ми дадете телефонния номер на началника си — рече меко Джудит. — Ще му се обадя и ще ви похваля за стореното днес. На хората им дават награди за много по-малко от това, което направихте вие.
— Не, не, не е необходимо…
— Настоявам! — каза категорично старата жена.
Сара осъзна, че кима. Една препоръка пред стария Хинкъл никак няма да й навреди.
Джудит се усмихна:
— Добре, тази работа я уредихме. Хайде сега да си направим хубав чай, а след това обещавам, че ще ви изпратя обратно на работа.
Джудит държеше ключа в ръката си, докато вървяха към вратата, но нарочно тършуваше в портмонето си, за да даде възможност на младата жена да види отворената врата преди нея.
— Сама ли живеете? — попита внезапно Сара.
— Не, имам котка.
Джудит бе забравила за Франклин. Той вече беше изчерпал шест от деветте си живота и тя се молеше да го завари жив и здрав. Сякаш играеше роля, побеснялото хайванче измяука иззад храстите, където се криеше. Джудит го вдигна на ръце и го успокои, безкрайно доволна, че любимецът й е жив и здрав.
— Входна врата е отворена — рече Сара. — Заключихте ли я тази сутрин?
— Винаги я заключвам — прошепна Джудит, а след това добави: — О, не!
— Почакайте тук.
Сара остави торбата с книгите на Джудит на земята и внимателно се приближи към отворената врата. Бутна я и не успя да сподави вика си:
— Мисля, че е крайно време да повикаме полиция!
6.
Робърт Елиът винаги бе искал да стане интериорен дизайнер.
Той беше артистичен младеж и обикновено прекарваше много часове у дома в оцветяване на картинки на кухненската маса, докато баща му не му зашлевеше някой шамар по бузата и не му викнеше да ходи да рита футбол с другите момчета. Въпреки това Елиът предпочиташе рисуването пред атлетиката — тъжни, мрачни рисунки, на които изобразяваше гилотиниране на хора или пък жестоко разрязани за дисекция животни. Той се отличаваше с живо въображение, което се проявяваше най-вече в скрити по страниците на бележниците му картинки. Така беше по-безопасно. Баща му не престана да го натиска да спортува през всичките му младежки години, тъй че на Елиът му се наложи най-накрая да покаже зъбите си на осемнадесетия си рожден ден. Тогава първата от многото му картини оживя — грабна една бухалка за крикет и преби баща си до смърт.
Един даровит обществен обвинител успя да смекчи присъдата на Елиът на петнадесет години. През цялото време в затвора Елиът продължи да рисува, както и да чете с настървение в библиотеката, за да се самообразова. Загрубял от времето, прекарано зад решетките, Елиът откри, че работите които са най-подходящи за него, са само две — огромен финансов стимул и насилие в големи дози.
Той махна една невидима прашинка от шоколадовокафявото си спортно яке марка „Долче и Габана“, докато наблюдаваше възрастната жена да накуцва по улицата. Елиът се усмихна и долепи телефона до ухото си.
— Тя току-що пристигна, господине.