Статичното електричество пукаше в мобилния телефон. Телефонът беше последен модел „Блекбъри“, но когато говореше, винаги чуваше ехото на собствения си глас. Нямаше представа къде звъни. Номерът беше в Съединените щати, но Елиът реши, че сигналът се прекарва през поне десетина спътника, докато стигне крайната си цел.
— Извинете, господине. Какво?… Така ли? Не. С нея има друг човек. С червена коса. Двадесет и кусур, осмелявам се да предположа. Тя не е била в нито една от картините на госпожата.
Робърт Елиът слушаше внимателно баритона отсреща и внезапно се зарадва на разстоянието, което го отделя от работодателя му.
— В момента мисля, че не би било разумно, господине — плахо си позволи да каже Елиът. — Момичето променя ситуацията. Не зная колко време ще се задържи там. Може и да е от полицията.
Статичното електричество изпука и линията умря.
Елиът с благодарност пусна телефона в джоба си, запали двигателя на черното си „БМВ“ и се отлепи от бордюра. Мина бавно покрай къщата на Уокър и се усмихна, като си представи израза на лицето на старата жена, когато види как е пребоядисал любимото й жилище.
Робърт Елиът винаги бе искал да стане интериорен дизайнер и неговият нов работодател най-накрая му даде възможност да го направи.
7.
Къщата бе напълно съсипана.
Джудит притисна здраво Франклин към гърдите си и пристъпи във вестибюла. На пода дъските на дюшемето бяха изкъртени и зееха дупки. Вътре в нея се надигна гняв, който изгаряше стомаха й, качваше се в гърлото й и пареше меките й сиви очи. По стените бяха пробити дупки, а всички корици на нейните детски книги, които украсяваха стените, сложени в рамки, сега лежаха изпочупени и смачкани на пода.
Джудит пусна котарака на пода и отиде до края на вестибюла, като се препъваше в разкъсаните ориенталски черджета. Опита се да отвори вратата на хола. Успя, но само наполовина. Надзърна и видя, че противният диван, тапициран с конски косъм, който винаги я бе отвращавал, препречваше вратата. Бяха го изтърбушили напълно, гърбът му беше насечен и отворен в едно голямо „X“, жилавите косми се бяха посипали по пода, смесени с перушината от осемте шарени възглавници, които сама беше избродирала. Абаносовата етажерка от епохата на крал Едуард лежеше под ъгъл срещу преобърнатия фотьойл, чекмеджетата и вратите висяха отворени, а тъмното дърво бе издраскано, все едно бе рязано с нож.
Стотиците фини порцеланови чаени чаши, които бе колекционирала цял живот, се търкаляха по пода, строшени на хиляди парчета. Всички снимки бяха пометени от стената — спомените от цял един живот бяха изпокъсани, смачкани и разпилени по пода.
— Полицаите пристигат — Сара понечи да прегърне възрастната жена, но Джудит се отдръпна. — Има ли нещо, което да мога да направя? — попита тя плахо.
— Нищо — рече Джудит, която постепенно осъзнаваше, че животът й, такъв, какъвто е бил досега, вече е свършил. — Никой нищо не може да направи. — Тя сложи ръката си на парапета, за да не падне. — Трябва да погледна и горе.
— Искате ли да дойда с вас?
— Не. Благодаря ви. Моля ви, изчакайте само да дойдат полицаите.
Най-страшни бяха разрушенията в спалнята. Леглото беше разсечено на части с някакво остро като бръснач острие. Лимоновожълтото дебело одеяло, в което покойният й съпруг имаше навика да се увива, докато гледаше телевизия, лежеше на пода на парцали. Джудит взе едно парцалче, като се опитваше да усети аромата от спомена за мъжа, с когото бяха споделили животите си.
Знаеше, че скоро ще го види.
Разгледа останалата част от стаята. Нищо не бе пощадено. Нямаше дреха, която да не бе извадена от гардероба и която да не бе систематично разрязана и накъсана. Останките от чифт скъпи обувки на висок ток, които преди много време носи на първото причастие на племенника си, бяха натикани в преливащата тоалетна чиния. Острата миризма на урина беше почти непоносима. Джудит затвори вратата и допря челото си до хладното дърво. В очите й запариха сълзи, но тя бе решила да не плаче.
Спалнята, която Джудит превърна в кабинет, бе разгромена по същия начин. Подът беше покрит с хартии — десетки години внимателно събирани и подреждани бележки, които преди бяха чисто и старателно подредени и каталогизирани, а сега бяха най-безцеремонно разхвърляни навсякъде. На библиотечката не бе останала нито една от любимите й книги. Кориците бяха скъсани до една, а на някои по-стари томчета липсваха кожените подвързии. Оригиналните илюстрации към нейните детски книги се въргаляха по пода, стъклата бяха строшени, дървените рамки изпочупени, а върху картините се мъдреха мръсни следи от обувки. Двадесет и петгодишната пишеща машина, на която тя написа първата си книга, лежеше строшена, сякаш някой беше скачал върху нея. Компютърът й бе напълно унищожен, с грамадна дупка в средата на монитора. Тя се наведе и вдигна някакъв лист от пода. Страница двадесет и втора от ръкописа на последната й детска книга — цялата беше намазана с изпражнения. Джудит пусна страницата на пода и най-накрая от очите й потекоха горчиви сълзи. Дори и да има време, оправянето на тази бъркотия ще й отнеме няколко години.