Но помнеше много живо погребението на баща си.
Спомни си как стои близо до ръба на гроба с буца пръст в ръцете — студена, влажна и тежка, как се кълне, че никога няма да слезе в мините. Тази клетва той престъпи само веднъж през целия си живот, когато го снимаха с групата, която той направи през шестдесетте години — казваше се „Миньорите“. Направиха си рекламна снимка в асансьорните клетки и тунелите — петима юноши, които позираха с миньорски каски, хванали кирки и лопати, сякаш са музикални инструменти, на каквито те така и не се научиха да свирят.
Ричард се усмихна. Не беше се сещал за групата с години — сигурен признак за това, че изкуфява. Вкараха два хита в топ двадесет и всички мислеха, че ги чакат велики дела. Следващите „Бийтълс“, бъдещите „Стоунс“, така ги наричаше пресата. Фентън продаде договора им на една от големите американски звукозаписни компании — след което си тръгна с цяло съкровище в джоба. Момчетата се оплакваха, разбира се, и си търсеха своя дял, но бяха подписали договор, железен договор, който му позволяваше да възстанови направените от него разходи. А разходите му бяха високи, много високи. Момчетата от групата го заплашиха, че ще го дадат под съд, но той им обясни колко скъпо ще им излезе такова начинание, като добави, че ще загубят делото. В крайна сметка се отказаха, понеже бяха убедени, че в Щатите ще спечелят десет пъти повече, отколкото той беше откраднал от тях.
Така и не стигнаха до следващ запис.
Телефонът отново се раззвъня и Ричард се подаде от водата. Къде е Макс? Какво, по дяволите, става? Той се устреми към плиткия край на басейна, гневът го караше да плува неравно и насечено.
Ричард Фентън за кратко мерна някакъв предмет — тъмен и кръгъл — да лети във въздуха. Предметът падна в басейна и предизвика експлозия от порозовяла вода точно зад гърба му.
— Боже Господи! — погледна нагоре Фентън. Сигурно някое от висящите декоративни растения е паднало. Можеше да го убие! Той се обърна, като се оглеждаше за растението. Ако не го прибере веднага, пръстта ще задръсти филтрите.
— Макс?… Макс!
Къде се е дянал, този тъпанар? Като се стараеше да овладее яда си, Ричард се гмурна и затърси растението. Забеляза го в дълбокия край, заобиколено с разрастващ се облак тъмна пръст и се устреми към него. Ще трябва да плати за чистенето на басейна, за някой и друг филтър, че и за страха, който бра — нищо чудно да беше получил и някой инфаркт. Ще съди градинарите, които сложиха цветята, може и архитекта, а може и градинарите и архитекта. Ричард изплува на повърхността, пое дълбоко въздух и отново се гмурна. Чак когато заплува към облака, издуващ се около растението, забеляза, че растението е розово, пронизано с тънки черни ластари. Като стигна до дебелата топка пръст, тя се претърколи… и Ричард Фентън неочаквано разбра, че гледа право в откъснатата глава на своя прислужник, чиито очи бяха широко отворени, с втренчен поглед, а на лицето беше изписан израз на почуда, устата беше отворена, а от нея изтичаха мехурчета бледорозова кръв.
Фентън се изстреля от басейна, раздиран от кашлица. Сърцето в гърдите му биеше толкова силно, че имаше чувството, че ще ги разкъса. Той изкашля водата, която погълна, почувства как му се повдига и преглътна. Трепереше толкова силно, че едва успяваше да се задържи на металната стълбичка, докато се изкачваше по нея. Опита се да подреди мислите си, но му се виеше свят, стягането в гърдите му се засилваше и пред очите му затанцуваха черни петна. Превит надве, той пое дълбоко въздух и се изправи. Кръвта нахлу в главата му, но така или иначе, вече можеше да разсъждава ясно.
В сейфа зад писалището му има заредено оръжие, в шкафа на стената има пушки, боеприпасите са в чекмеджето. Само трябва да…
Водата изгълголи, запукаха се мехурчета. Фентън се обърна. Главата на Макс изплува на повърхността и се заклати като някаква зловеща шамандура.
Ричард Фентън нямаше никакви съмнения, че който и да бе постъпил така с Макс, всъщност е дошъл при него. През дългия си живот си беше спечелил твърде много врагове, беше уредил твърде много тъмни сделки и не бяха един и два случаите, в които той беше принуден да се погрижи за хората, застанали на пътя му. Но това беше преди много, много време. От много години той се беше оттеглил…