Някои хора обаче имат добра памет.
Ричард Фентън прешляпа бос до двойната врата и надникна в кръглата оранжерия, която свързваше къщата с плувния басейн. Испанските плочки бяха опръскани с кръв. Който и да беше убил Макс, беше пренесъл главата му оттук, за да я хвърли след това във водата… което означаваше, че този някой го е наблюдавал… което означаваше, че той е все още в къщата… което означаваше…
Може би трябва да забрави за оръжието. Ако някой го чака, този някой сигурно е в кабинета му. Ричард би могъл да мине през вестибюла, през кухнята и право в гаража. Ключовете винаги са в колите.
Като се наведе ниско, той се стрелна по плочките и влезе във вестибюла. След студенината на плочките килимът под ходилата му се стори твърде топъл… И прогизнал. Той вдигна крака си. Стъпалото му беше покрито с кръв.
Фентън се обърна. Затисна уста с двете си ръце, за да не закрещи, но закъсня. Писъкът му отекна в празната къща. Джаки се клатушкаше обесена на корниза за единия си крак. Тъмнокафявото й гърло бе разрязано толкова дълбоко, че главата й се клатушкаше назад-напред, като откриваше разни анатомични проводи и част от някаква кост. Лицето й представляваше червена маска, медно-кафявата й коса беше черна от спечената кръв. Тя все още носеше своите очила марка „Кейт Спейд“.
— Защо не дойдете в кабинета, господин Фентън?
Ричард се завъртя. Вратата на кабинета му беше отворена. Той погледна към вратата на вестибюла. Дотам са тридесет, може би четиридесет крачки. Той беше в добра форма. Ще успее.
— Това не е молба!
През вратата, надолу по калдъръмената алея и навън към главното шосе. Най-близката къща е на стотина метра, но той ще успее. Един гол старец, който тича по шосето, със сигурност ще привлече внимание.
Вратата на вестибюла изскърца, след това се отвори бавно, като процеждаше следобедна светлина по полирания под и показваше прашинките, които танцуваха в застиналия въздух. В касата на вратата стоеше фигура, облечена в костюм, чиято издължена сянка се плъзна по пода. Ричард се намръщи, като гледаше накриво с късогледите си очи. Нещо й имаше на тази фигура… нещо не беше както трябва.
Фигурата се заклати, после се олюля напред. Тогава Ричард разбра, че фигурата няма глава. Това, което виждаше, беше обезглавеното тяло на Макс.
— Влезте в кабинета, господин Фентън!
Победен, Ричард Фентън пресече вестибюла, бутна и отвори вратата на кабинета. Застана на вратата с ръце, обгърнали слабите му гърди, треперещ, мъждукащ в мрака. Пердетата бяха дръпнати, а богато украсената настолна лампа бе обърната към вратата и го заслепяваше, като оставяше в сянка фигурата зад писалището. Острата светлина подразни очите на Фентън, те се навлажниха и той сърдито разтри сълзите по бузите си. Старецът усети бодеж под лъжичката и за пръв път му се зарадва, тъй като знаеше, че това би могло да му спести болката, която се задава.
— Вие имате едно нещо, което аз искам да имам, господин Фентън.
Гласът беше мъжки, мек, без акцент, точен и сдържан.
— В сейфа има пари — рече бързо Ричард Фентън. — Вземете ги. — Може би това не е нищо повече от изнудване за пари, някое младо турче, което е тръгнало да си изгражда авторитет, и затова трябва да го обере. Той ще му даде каквото иска… а след това ще го подгони като куче.
— Вашите пари не ми трябват — отвърна мрачната фигура, а гласът подсказваше, че собственикът му се забавлява.
Покрай завесата нещо се раздвижи и Ричард разбра, че в стаята има и втори човек. Въпреки че въздухът бе наситен с миризмата на кръв, на месо и с миризма на богато украсени кожени подвързии, стори му се, че разпознава уханието на цветя. Но в тази стая няма цъфнали цветя. Парфюм? Жена?
— Дошли сме за шахматната дъска — гласът на жената беше мек, но категоричен, а в гласните беше загатнат някакъв неопределим акцент.
— Аз имам много шахматни дъски — започна Фентън. — Колекционирал съм ги цял живот. Вземете каквото искате.
— Да, но точно тази не я виждаме. Дошли сме за шахматната дъска на Гуендолеу.
Старецът не беше изненадан. Той никога не забравяше, че някой ден някой ще дойде за прокълнатите парчета кристал и златно-сребърната дъска. Неизвестно колко стара, тя беше едно от най-красивите неща, които той притежаваше, но въпреки това никога не я показваше с останалите старинни дъски поради причини, които той никога не би могъл да обясни.