Кавгата долу най-сетне свърши с тръшване на врата, след което се чу скърцането на стълбите. На вратата се почука леко.
— Влезте, Сара — каза меко Джудит Уокър, седнала в леглото.
Сара Милър влезе в стаята с глуповата усмивка. Бузите й бяха зачервени, а ръцете й леко трепереха.
— Дойдох да видя как сте — промълви младата жена.
— Аз съм добре благодарение на вас — Джудит потупа леглото до себе си. — Седнете за секунда.
Младата жена седна на края на леглото, очите й се плъзнаха из добре познатата стая, без да посмее да погледне лицето на Джудит.
— Опасявам се, че не вдигнах популярността ви сред семейството ви.
Сара сви рамене.
— Сред тях никога не съм се ползвала с популярност. Но те не са лоши, просто бяха леко изненадани, това е.
— Представям си как майка ви си мисли, че ще остана тук до края на живота си.
Сара поклати глава, въпреки че в действителност Рут Милър наистина каза, че такива хора пуснеш ли ги в къщата си, никога не си тръгват.
— Не! Нищо подобно! — отрече Сара.
Джудит се протегна и докосна ръцете на момичето. В този момент тя почувства леко съжаление заради това, което стори — използва момичето, за да си осигури безопасен подслон за през нощта, място, където не можеха да я проследят.
— Това, което направихте днес е нещо, с което можете да се гордеете — каза Джудит с нисък настойчив глас. — Действахте в духа на най-хубавите стари традиции, притекохте се на помощ на девойка в беда. — Тя стисна пръстите на Сара и се усмихна.
Сара кимна, като усети как я изпълва увереност в действията й. Беше напълно сигурна, че е направила точно каквото трябва — всичко изглеждаше правилно… докато майка й не приведе няколкостотин различни причини защо е трябвало да остави нещата да се развиват без да участва в тях. Рут Милър просто не можеше да схване защо дъщеря й не е извърнала глава и не е пресякла улицата.
— Вие вярвате ли във висша сила? — попита внезапно Джудит.
Сара сви рамене.
— Ние принадлежим към англиканската църква.
— Не, не говоря за църква. Не говоря за Бог, нито за богове, нито за каквото и да било толкова конкретно. Вярвате ли в Същество, в Дух, в силата на Доброто?
Сара се почувствала неловко от посоката, в която отиваше разговорът — може би майка й беше права, може би старата жена е луда.
— Вероятно да. Защо? — сви рамене тя.
— Защото това, което направихте днес, беше правилно. Беше добро! Не позволявайте на хората да омаловажат онова, което направихте.
— Честно казано, не съм сигурна защо го направих — призна Сара. — Но когато ги видях как ви нападат, нещо стана с мен. Много се ядосах. Не можех да отмина…
Джудит се усмихна, а около очите и устата й се появиха дълбоки бръчки.
— Когато бях млада, възрастните хора можеха да ходят по улиците, без да се страхуват за безопасността си — рече тя. — Но това беше преди много време… — старата жена легна и затвори очи, като с това даде знак, че разговорът е приключил.
Сара поседя край нея, докато дишането й стана дълбоко. Изведнъж почувства до детайли къщата около себе си. Имаше странното усещане, че й е дарено някакво шесто чувство. Усещаше ясно чувствата, бушуващи около нея — излъчвания от майка й гняв, идващ от кухнята на долния етаж, тъпото раздразнение на братята си, особено на малкия Фреди, на когото се наложи да отстъпи стаята си. Сара се усмихна мрачно и се върна към своята действителност. Тя отново бе успяла — успя да ги отдалечи с един замах. Това беше дарба. Боже Господи! Думите на майка й отново я заляха: „Получи всичко наготово и винаги успяваш да го развалиш — ти си на двадесет и две години, имаш хубава работа, бляскаво бъдеще, хубава заплата…“
Сара Милър се усмихна горчиво.
Да, тя беше на двадесет и две години, работата й беше кофти и безнадеждна, работа, която не обичаше, и даваше на майка си по-голямата част от заплатата си. Когато преди време й се отвори възможност да вземе един малък апартамент под наем, тя не се възползва и напоследък все по-често си мислеше, че никога няма да има втори шанс. Наблюдаваше приятелките си как си наемат апартаменти в града, намират си гаджета и си живеят живота. Даже някои от тях вече бяха семейни.