Сара леко освободи ръката си от пръстите на старата жена и се изправи, загледана в крехката дребна женица в леглото. Днес направи нещо добро, нещо хубаво… а майка й я нахока като непослушно малко момиченце. Добре, може би не трябваше да води Джудит Уокър у дома, но пък и не можеше да я остави в онази ужасна къща. Нямаше друг избор, освен да я доведе тук.
Така беше правилно! Така беше за добро!
Освен това, старата жена сутринта щеше да си иде и всичко ще се върне към обичайния си ритъм, въпреки че Сара знаеше, че ще мине още доста време, преди майка й да й позволи да забрави за това. Тя се обърна, като клатеше глава, и отвори тихо вратата. Трябваше да се махне от тази къща, преди майка й да успее да изстиска целия живот от нея.
Джудит отвори очи, когато вратата се затвори. Тя чу как Сара влиза в съседната стая, чу скърцането на пружините на леглото, пращенето на някакъв телевизор или радио. Дори и без помощта на меча старата жена усещаше безпокойството и притеснението на момичето. Майката на Сара очевидно се налагаше над дъщеря си, което обясняваше защо Джудит успя толкова лесно да наложи собствената си воля над нея. Преди всичко обаче, това все още не обясняваше защо момичето й се притече на помощ. Този тип хора винаги отминават… но не и този път.
Тази нощ Джудит сънува момичето.
Сънищата бяха пълни с мрак и жестокост, в тях момичето се биеше, за да запази живота си… И меча беше в съня. Джудит обаче не можа да разбере дали момичето използва меча, за да унищожава… или мечът унищожава момичето.
10.
Белият цар беше великолепен. Осем сантиметров плътен кристал, гравиран с великолепни подробности, чак до фината изработка на орнамента на острието на меча, който царят държеше вдигнат. Царицата беше шедьовър, с идеално изваяно лице, подчертано човешко и подсилено от бенката високо на лявата скула.
— Колко ли са стари? — Вивиен прокара показалеца си по бялата царица. Кръвта на Ричард Фентън беше изцапала кристала и му бе придала тъмночервени оттенъци. Старецът запази тайната си почти до края. Чак в дълбините на последната му агония, когато тя изряза месото от гърдите и гърба му с фини ножове за дране на китове, а после започна с вътрешната част на бедрата, той разкри къде се намира шахматната дъска, която той пазеше през по-голямата част от живота си.
Мъжът, познат под името Ахриман, прекрачи през събралата се на плочките на ръба на басейна кръв, като си проправяше път през тънките като паяжина ивици месо, които се навиваха на масури подобно на стара хартия. Той внимателно взе кристалната царица от жената и я потопи в басейна, за да я измие.
— Хиляда години, със сигурност — най-накрая изрече той. — Възможно е и още хиляда преди това. — Той вдигна фигурката към светлината, наклони я, като се възхищаваше от майсторството на изработката. — Шахматната дъска на Гуендолеу — прошепна той, — всяка фигура пресъздава действителна историческа личност. Всяка фигура съдържа парче от душата на тази личност. — Той леко се усмихна. — Или поне така е според легендата.
— А ти в легенди вярваш ли? — попита жената, като гледаше шахматните фигурки, наредени в тапицирана с кадифе кутия.
Бавно и чувствено той потърка царицата в бледото лице на Вивиан, притисна я между влажните й устни и я вкара в устата й.
— Точно тези фигури са легендата.
Вивиен сграбчи шахматната фигурка с усещане за надигане на сила, която я зарежда умствено и я възбужда физически. Като стискаше фигурката в дланта си, тя съблече бавно дрехите си. Ефектното й тяло се отрази в огледалната повърхност на басейна, където застиналото в ужас лице на Ричард Фентън я гледаше, докато тялото му бавно потъваше към дъното.
Тялото бе толкова неузнаваемо, че трудно можеше да се нарече човешко.
Сряда, 28-ми октомври
Ето го отново.
Безпокойство.
Трептене в етера, промяна във вечната нощ.
Нещо древно се пробуди.
Нещо могъщо.
11.
— Направила съм ви чай. Не бях сигурна колко бучки захар…