Сара пристъпи в коридора. Под краката й се пенеше и джвакаше някаква течност. Тя вдигна крак и го изтри в бялото стъпало. По алабастровия мрамор остана петно в наситено тъмночервено.
Смразена от страх, Сара задиша учестено. Тя се опита да се успокои, като се самоубеждаваше, че това е някаква лудория, нещо, което нейните хора бяха измислили, за да си върнат, задето покани в техния дом напълно непознат човек. Докато се опитваше да се ориентира в миризмите, тя усети, че нещо капе върху нея в бавен, монотонен ритъм. Нещо горещо и плътно. Сара погледна нагоре.
Тогава започнаха писъците.
13.
Сара садеше цветя за майка си.
Беше станала твърде рано като за събота сутрин и като за момиче в пубертета, но пък отчаяно се опитваше да угоди на постоянно нервната си майка, затова изяви желание сама да засади луковиците. Тя зарови ръце в топлата пръст и почувства с малките си пръстчета нещо необичайно мокро. Като извади ръцете си от калта, кафявата земя бе станала наситено кървавочервена. Сара внезапно падна назад и забеляза, че цялата градина е покрита с кървавочервени цветя, които се бяха смесили с части от разчлененото тяло на покойния й баща. Тя неистово се опитваше да обере крехките цветя, да събере разкъсаното му тяло, но венчелистчетата се разпаднаха като разкъсани парцали кожа, които разкриваха бледа мокра плът, подаваща се отдолу, от ръцете й капеше кръв и чертаеше причудливи орнаменти, напомнящи йероглифи…
Навсякъде около нея цъфтяха цветя, кое от кое по-противно, всичките до едно кървавочервени, нашарени с матовобяло.
Имаше кръв.
Толкова много кръв.
Тя никога не беше виждала толкова много…
14.
— Госпожо Милър?… Госпожо Милър?… Сара?
Гласът беше мъжки. Ведър и жизнерадостен. По-възрастен, отколкото гласа на брат й… светла коса, почерняла от кръв… но по-млад, отколкото на Джеймс… сини очи, излезли от орбитите…
Сара Милър се изправи с писък, който раздра гърлото й. Тя не преставаше да пищи, като поемаше дъх на нервни пресекулки, кръвта блъскаше в слепоочията й, усещаше метален вкус в устата си, същата метална миризма на кръв, с която бе пропита цялата къща.
Край нея се чуваха гласове, някакви официално изглеждащи хора с бели сака, угрижени лица, ярки светлини. Сара едва-едва си даваше сметка за тях. Ръката й запари, сякаш нещо я ужили, тя погледна надолу и видя как една от фигурите с бели сака забожда игла в ръката й.
Сара не си даваше сметка за тях, съзнанието й се изпълваше само с тъмните образи, ужасното видение, как майка й, разрязана на верев, лежи просната през кухненската маса, малкия Фреди пребит и заклан на стълбите, Мартин, който виси от полилея във фоайето… и Джеймс, Боже мой, какво бяха сторили с Джеймс? Имаше толкова много кръв. Толкова много кръв… Тя през живота си не беше виждала толкова много кръв…
Точно тогава иглата свърши вълшебната си работа и Сара заспа.
Четвъртък, 29-ти октомври
15.
— Как се чувствате?
Лицето над нея се избистри, някакъв добросъвестен младеж с усмивка, в която личеше не само професионалната загриженост, но и нещо друго.
Очите на Сара бавно фокусираха и проследиха младежа, облечен в синя медицинска униформа. След като младежът обиколи леглото, тя постепенно осъзна къде се намира. Беше в болница, в отделна стая. Навярно е станала някаква злополука, но тя не помнеше нищо. Не изпитваше някакви болки, по нея нямаше тръбички, нямаше и пластири.
Сара облиза сухите си напукани устни. „Какво се е случило?“, опита се да изрече тя, но от устата й излезе само скърцащ шепот.
— Ще се оправите — успокои я младежът, без да отговори на въпроса й, вместо това й подаде чаша вода със сламка. Тя благодарно отпи, докато той вдигна лявата й ръка и й нахлузи ръкав за мерене на кръвно налягане. Като свърши с измерването на температурата и кръвното налягане, той вдигна таблата на леглото и й помогна да седне.
— Какво се е случило?
Пак без да й отговаря, той каза:
— Дошли са едни хора, които искат да говорят с вас. Смятате ли, че сте в състояние да говорите с тях?
Сара се помъчи да стане, но младежът я бутна леко да се облегне на възглавниците.
— От колко време съм тук? — попита Сара.