16.
Робърт Елиът набра номера по памет — беше му забавно, при това не беше изненадан, че пръстите му леко треперят. Беше уплашен, но нищо повече. Няма нищо срамно в това да те е страх, помисли си той.
Страхът беше най-мощният двигател на човечеството, най-ценното му оръдие. Страхът спасил първобитния човек от изчезване. Страхът от глада и неприятелските племена подтикнали първите преселници по света. Страхът не давал на мнозинството да се бунтува срещу малцинството. Той бил двигателят на повечето от най-хубавите изобретения на човечеството и същият този страх няма да позволи на човешкия род да се самоунищожи.
Елиът следваше същите правила и те му помагаха да оцелее. Дребен, непривлекателен, физически слаб, той беше разбрал каква е цената на страха още когато си играеха като деца. През следващите години той се зае с изучаване на страха, научи се как да събужда страх и как да извлича изгода от него. По време на тези занимания той успя да изучи и границите на своите собствени страхове и откри, че се плаши от малко неща… докато не му се обадиха по телефона в едно ясно лятно утро — беше някакъв мъж, който знаеше твърде много за него и неговите дела и който подкрепи своите неясни заплахи, с изпратени по пощата разлагащи се останки на един немирен младеж, когото Робърт Елиът погреба шест месеца по-рано.
Нещо в телефона прещрака. Тъй като от опит знаеше, че никой няма да му каже „здравей“ отсреща, Елиът проговори пръв.
— Намерих я. Тя е в болницата „Кроули“ в шок. Дали са й успокоителни. Скоро ще я посетя.
— А онова… обектът?
Понякога, когато беше по-съсредоточен, Елиът си мислеше, че успява да различи някаква следа от акцент в този баритон. Може би някъде западно от Лондон. Уелски? Ирландски? Но колкото и да се мъчеше, той не успяваше да проследи този свой мистериозен работодател.
— Онова нещо не беше в къщата, а снощи претърсих и офиса. И там нищо. Но за по-сигурно ще я попитам… лично.
— Попитайте я. След като е видяла сръчната ви работа, сигурен съм, че ще разбере, че ние сме сериозни хора, така че съм уверен, че ще прояви разбиране. — Връзката прекъсна и Елиът пъхна телефона в джоба си.
Въпреки че беше организирал цялата работа, Елиът не ходи в къщата в сряда сутринта. Той не знаеше точно какво се е случило там. Нареди на Кубето и наркоманчето да свършат мръсната работа, като им даде съвсем ясни инструкции.
Междувременно Елиът си осигури за това време такова алиби, което би могло да бъде потвърдено от когото трябва — обяд в „Атенеум“ със стар приятел. Специално за този случай облече новото си сако „Армани“ — а келнерът получи бакшиш, който не се забравя лесно.
На другия ден, чрез един свой човек, той се сдоби с копие от полицейския доклад по случая, както и със снимки от местопрестъплението. Правеше си колекция от снимки на всички свои „дела“. Събираше ги в албум, на чиято първа страница имаше скица на суровия му баща, направена няколко секунди след като го уби.
Елиът разглеждаше внимателно снимките на изкланото семейство Милър, но част от него продължаваше да се опасява какво ще стане, ако момичето прояви разбиране. Елиът беше инструктирал Кубето да остави един от братята й живи. Да се избие цялото семейство не беше правилно — един член на семейството, да речем двама, за да стане ясно какво се иска, но повече не беше нужно.
Сега момичето вече нямаше какво да губи.
Опитът на Елиът показваше, че когато на хората не им е останало какво да губят, те се превръщат в много опасни врагове.
17.
Уокър седеше на пейка в парка със здраво вкопчени в торбата в скута й ръце. Древният метал тежеше върху крехките й крака. Тръгна си от Кроули с първия влак предишната заран и се върна в Бат. Оттогава не бе мръднала от дървената пейка, като се смразяваше от мисълта да се върне в опустошеното си жилище. Някакво фризби се приземи в краката й и Джудит се усмихна на младежа, който се стрелна и го вдигна. Паркът беше пълен с деца, със смях и с живот, с надежда за бъдещето. Джудит гледаше как майки и бащи играят с децата си, как братя и сестри се гонят, как викат и се смеят заедно.
Знаеше, че скоро ще последва братята си — по-големия, който бе убит през войната, и много по-младия, който загина преди няколко години при автомобилна катастрофа заедно с жена си, в резултат от което племенникът й Оуен остана сирак. Момчето отрасна в Америка и до голяма степен се беше американизирал, дори акцентът му беше станал американски. Въпреки че наскоро се премести да работи в Лондон, тя го виждаше много рядко. В съзнанието си тя все още го виждаше като немирното къдрокосо детенце, което прекарваше при нея почти всичките си ваканции преди много, много години. Момченцето обичаше да се качва на тавана, да строи крепости от дървени щайги, а след това да се мушва вътре, за да чете лелините си книги и да рисува свои собствени илюстрации с моливи и пастели. Това обаче беше доста отдавна.