Нищожната част от душата й, заклещена в настоящето, бе наясно със силата на болката — изпепеляваща пропаст от агония, която заплашваше да си пробие път през виденията и смрадта на горящата плът, която силно дразнеше ноздрите й.
Нейната горяща плът.
Джудит съсредоточи вниманието си върху видението с меча. На блестящото му острие тя видя лицето на скитника, който имаше кисело-горчив дъх и който даде на всяко от избраните деца по един от тринадесетте древни предмети. А после на всеки разкри тайните за произхода на получената светиня. Лицето на скитника бе точно такова, каквото си го спомняше — кожата беше толкова дълбоко нарязана от бръчки, сякаш бяха белези от битки, лявата половина на лицето му тънеше в постоянна сянка от увисналата скъсана периферия на шапката, която почти успяваше да скрие триъгълната превръзка на лявото му око. Имаше един въпрос, който тя искаше да му зададе преди повече от седемдесет години. Искаше да разбере защо са я избрали да получи меча… а сега искаше да разбере защо я измъчват… защо трябва да понася толкова много болка… защо…
Сара Милър бродеше по улиците объркана и замаяна. Събитията от последните няколко дни се сгъстиха и се смесиха във вряща мозайка от образи, повечето от които мрачни и ужасяващи, опръскани с невинна кръв.
Някакъв загрижен лекар се опита да й попречи да напусне болницата, но Сара не му обърна внимание. Тя вече бе облякла дрехите си и погледна към лекаря само веднъж — в момента, в който я докосна, като се опитваше да я накара да си легне. Цялата болка, страдание и ярост, които вряха вътре в нея, избухнаха през очите й и лекарят се дръпна.
Последните ясни спомени на младата жена бяха отпреди четиридесет и осем часа — тогава, когато срещна Джудит Уокър за първи път — два кратки дни, а тя имаше чувството, че е минал цял един живот. Един измислен свят, в който тя имаше живот, семейство, бъдеще.
Сега вече онзи свят го нямаше, беше изгубен завинаги.
Образите от мозайката се върнаха. Повечето бяха познати лица — на майка й, на Джеймс, на Мартин и Фреди, малкия Фреди… Никога нямаше да успее да изтрие образа от паметта си — лицето на брат й, застинало завинаги в ужасяваща маска…
Грешката беше нейна!
Сара яростно разтърси глава. Не, не беше нейна грешка, грешката беше на Джудит Уокър. Онази крехка стара жена с посребрени коси, която донесе смърт и разрушение в дома й.
Въпреки че всички улици в тази част на Бат изглеждаха еднакви — редици къщи, построени след войната, издадени навън прозорци, миниатюрни градинки пред тях, метални парапети и почти на всяка трета къща разноцветни табелки, съобщаващи за продажбата на имота — Сара позна улицата в мига, в който закрачи по нея.
Гласът по телефона беше казал, че Джудит Уокър й е дала нещо. Сара знаеше, че не й е дала нищо, а семейството й бе изклано точно заради това. Джудит Уокър беше причината. Тя разруши подредения свят на Сара. Тя трябваше да има отговори на въпросите й.
Портата изскърца, а единият й край се провлачи и описа къса дъга по пътеката. Щом стигна входната врата, Сара забави крачка и спря, с ръка върху месинговото чукче, като изведнъж се зачуди какво да каже. Сара повдигна лъвската глава и я пусна върху вратата. Звукът отекна в пустата къща. Сара долови някакъв почти неразличим шум от тътрене и почука отново, този път по-силно, а звукът се понесе по смълчаната улица. Вътре отново нещо изстърга.
Сара бутна капака на пощенската кутия и извика през него:
— Джудит, Сара Милър е! Зная, че сте вътре!
През отвора на пощенската кутия се разнесе миризма… някаква смесица от изпражнения и пот, съчетана с горчивата метална миризма на кръв. Образите от мозайката се свързаха и изведнъж тя отново бе в дома си, застанала в полутъмния коридор, поемаща същите зловония, толкова чужди… толкова ужасяващи.
— Джудит? — Сара натисна с ръка вратата и я бутна. Вратата се отвори тихо. Внезапен писък закова Сара на място, а космите на врата й настръхнаха. Писъкът беше човешки, но само донякъде, суров звук на абсолютна агония, пронизителен и ужасен. Идваше откъм стълбите. Сара трябваше да се обърне и да бяга, да повика полиция, да намери помощ… но, почти безсъзнателно, тя пристъпи напред в опустошения коридор. Под стълбите се виждаше врата.