— Джудит?
Сара спря, опряла ръка на дръжката на ниската врата и притисна лицето си към дървото. Тук миризмата се усили — смес от кръв и изпражнения и още нещо… спарената нечиста, остра миризма на изгоряло месо.
— Джудит? — викна Сара, като отваряше вратата.
— ДЖУДИТ…
Едноокият мъж беше извърнал глава и само една слаба искрица в единственото му око свидетелстваше, че се е обърнал към нея. Той нейното ли име изрече?
— Защо, господин Амвросий, защо?
Седемдесет години тя така и не беше забравила името му.
— Джудит?…
— Защото вие сте Пазителите на светините. Кръвта на благословените тече във вашите жили, разредена, но със сигурност тече. Вие сте потомците на избраните да носят светините и да пазят земята. Само хората от потекло са достойни да пазят светините.
Той ли проговори или тя си въобрази отговора, сплитан през годините проучване на предметите?
— Джудит?…
Гласът проникна в съзнанието й, разби образите, издърпа я назад, накара я да усети болката.
— БОЖЕ ГОСПОДИ!
Сара затисна с ръце устата си и усети как стомахът й се обръща. Фигурата, завързана за стола в миниатюрното мазенце, твърде далечно напомняше на човек. В светлината на единствената крушка приличаше повече на голямо парче месо на витрината на някоя месарница.
— Джудит? — Гласът й беше стържещ, едва доловим в зловонието, идващо от мазето. Колко ли време са я мъчили, запита се Сара. За нейна изненада жената вдигна глава и кървясалите й очи се обърнаха към нея. Мъчителите бяха пощадили лицето й и заради това раните по тялото й изглеждаха още по-отвратителни.
— Джудит… — Сара протегна ръка да я докосне, но след това я отдръпна, осъзнавайки, че всяко движение сигурно причинява на жената адски мъки.
Колкото и да беше невероятно, но жената позна гласа й. Джудит Уокър се усмихна.
— Сара? — проговори старата жена с глас, който сякаш идваше изпод земята.
— Аз ще доведа полиция… и линейка.
— Не! — жената направи опит да поклати глава и се сви от усилието. — Късно е… много, много късно.
— Кой беше? — Сара коленичи в локвите кръв и се зае с тънките телове, които държаха старата жена за стола. Очевидно бяха ги завили с клещи, защото на места телта се беше впила дълбоко в плътта.
— Дойдоха да вземат меча… — гласът на Джудит се чуваше едва-едва, стържещ и заглъхващ от време на време.
— Кое? — Сара отхлаби телта и от раздраната кожа шурна кръв.
— Дирнуин, Счупения меч… Слушайте какво ще ви кажа. Горе в кухнята има една торба от „Теско“. На масата е, пазарска торба, пълна с бележки и хартии. Там има и едно нещо, което изглежда като парче ръждясало желязо… — старицата се разкашля и въздухът се изпълни с пръски кръв. — Отнеси тези неща на моя племенник, Оуен… адресът му е в торбата… — свободната й ръка се помръдна в опит да стигне до нещо, докато накрая докосна рамото на Сара, а кървавите й пръсти се впиха дълбоко в плътта на младата жена. — Обещайте ми! Вие трябва да му го предадете лично! Лично на него и на никого другиго! Обещайте ми! Вие трябва да защитите меча. Обещайте ми!
— Обещавам!
— Закълнете се! — тялото на старицата се тресеше неудържимо. — Закълнете се!
— Заклевам се — рече Сара.
— Занесете му торбата… и му кажете, че съжалявам… Че много съжалявам…
— За какво?
— За онова, което има да става.
20.
Тони Фулър ритна гумата на колата.
— Не може да бъде! Тя съществува? Джудит Уокър наистина съществува?
Виктория Хийт се ухили.
— Има я. И е била ограбена във вторник. Милър е казала истината. Имало е телефонно обаждане в три и петдесет и пет. Нашите служители са пристигнали на местопрестъплението в четири и двадесет. Взели са показания от Джудит Уокър и — Виктория направи ефектна пауза — госпожица Сара Милър.
— Милър! Тя пък какво е търсела там?
Сержант Хийт сви рамене.
— Един от полицаите попитал за това, а госпожица Уокър му казала, че Сара Милър й била приятелка. Явно заедно са тръгнали с такси.
— Това такси да ми го намерите.
Виктория Хийт се ухили.
— Хващам се на бас, че таксито ги е закарало до жилището на Милър.
Тони Фулър кимна намръщено.