— Госпожица Милър?
— Милър! Аха! Като ни видя, грабна чантата и побягна. Ние таман я подгонихме и видяхме полицаите. Те тръгнаха след нея, после изведнъж спряха, обърнаха и тръгнаха обратно към къщата. Така че се чупихме.
Елиът въздъхна. Работодателят му щеше много да се разстрои. Елиът натисна бутона на запалването и моторът на колата замърка меко.
— Ей! — запищя ужасено Кубето.
Елиът внимателно натисна съединителя и освободи ръчната спирачка.
Колата тръгна, а виковете на Кубето се усилиха, докато той драпаше да не изостава.
— Ама, господин Елиът, моля ви… господин Елиът, моля ви! — тънките пръсти на Кубето отчаяно се мъчеха да се хванат за хлъзгавото стъкло.
— Какво ще стане, ако взема да потегля сега? — взе да размишлява на глас Елиът.
— Господин Елиът, моля ви! Извинявам се, аз…
— Не съм сигурен кое ще се случи по-напред. Дали вратът ти ще се скърши или ще се задушиш — спокойно продължи Елиът. По високото му чело се появиха капчици пот. Той облиза сухите си устни с малкия си остър език. — Предполагам, че ако взема да засиля достатъчно и ако направя завоя по-рязко, може и да ти резна главата до раменете. То аз ще се справя бързо, но в колата ще стане страшна кочина — добави с погнуса той.
— Ще я намеря! Ще я накарам да ни каже какво е имало в торбата!
— Ако карам бавно, ти вероятно ще се залепиш за прозореца, но краката ти ще се влачат по земята. — Елиът пусна колата да върви по инерция, след което даде газ. — Сигурно ще можеш да припкаш поне известно време… но какво ще стане, когато се измориш? Колко време си мислиш, ще е необходимо, за да се смъкне месото ти до кокал?
— Господин Елиът, моля ви! — Кубето пищеше, защото знаеше, че този мъж е напълно способен да направи всичко, което току-що каза.
— Аз съм те учил какво е болка, Кубе, но не си минал целия курс.
Елиът рязко освободи прозореца и Кубето падна назад, като се съдираше от кашлица и притискаше гърлото си с две ръце.
— Имаш още много да учиш. Не ме карай да ти преподавам повече. Намери Сара Милър!
22.
— Елиът смята, че момичето може да е взело меча — измърмори Ахриман.
Вивиен седна на леглото, светлината от свещта блещукаше по голото й тяло и се разтапяше в гарвановочерната й коса.
— Елиът е глупак! — изсъска тя. — И като всички глупаци взема при себе си на работа само глупаци — слабаци, наркомани, невежи тъпаци. Човек е толкова силен, колкото са силни инструментите, които използва… Така че и ти си глупак, че му вярваш! — добави тя с неочаквана твърдост.
Ахриман повдигна брадичката й, стисна лицето й в шепи и натисна пръстите си в меката плът под окото.
— Ти се самозабравяш! — прошепна той.
Жената се опита да отчлени някакви думи, но натискът върху лицето й беше твърде силен.
— И по-важното е, че забравяш кой съм аз! Какво съм аз!
Тя започна да се задушава и той я отблъсна от себе си.
— Елиът става за нашите нужди.
— Засега — дрезгаво изрече жената и от тъмните пълни устни се показаха острите й бели зъби. — А когато свършиш с него — не забравяй, че си ми го обещал.
— Твой е — съгласи се Ахриман.
Жената стана от леглото, приближи се до издадения навън прозорец, дръпна назад тежките кадифени пердета и пусна бледата слънчева светлина да разсее мрака в облицованата с дървена ламперия спалня. На червената светлина нейната гола плът проблясваше восъчно, също като дебелите свещи из стаята, а черната й грива се стелеше по жилавия й мускулест гръб. Жената се обърна, скръсти ръце под тежките си гърди и попита:
— Какво ще правим с момичето?
Ахриман отхвърли назад завивките и изпружи краката си от леглото.
— Ще я намерим.
— А после? — попита тя. — Момичето не влиза в схемата. Не влиза в семейството.
— Зная. Но кой знае какви схеми се вихрят и разместват точно сега? Загубихме Джудит Уокър, без да си приберем меча. Това е първият ни провал. Но ние знаем… ние мислим, че мечът е у момичето. Така че не всичко е загубено.
Жената с леки стъпки прекоси стаята и се притисна о Ахриман, чиято хладна плът накара кожата й да настръхне.
— Внимавай! Не знаем нищо за момичето. Не познаваме семейството й, не познаваме и родословието й. Не знаем какво и колко й е казала старата жена.