Внезапно на Сара й стана много студено. Въпреки че последните няколко дни бяха необичайно горещи за сезона, есенните нощи бяха доста студени. Слънцето залязваше, ранната вечер бързо се изпълваше с хлад и тя взе да си мисли колко хубаво би било да може да облече нещо по-топло. Но първо трябва да предаде това нещо на Оуен, така че тя самата да може… да може какво? Какво да прави? Къде да отиде?
Сара усети как в нея се надига неудържим страх и писък, който започва да клокочи в гърлото й. Нямаше къде да отиде, нито пък при кого. Тя беше… тя беше…
Сара се насили да се съсредоточи върху съдържанието на торбата. Къде е проклетият адрес на Оуен? Каква му е фамилията? В торбата нямаше никакъв адрес. Старата жена умираше от болки, така че може да си е въобразила, че адресът е в торбата. Сара разтърси глава. Не! Джудит беше с бистър ум, даже плашещо бистър. Тя знаеше точно какво приказва.
Сара започна да връща едно по едно нещата в торбата, като прегледа отново пакета с писма в случай, че някой от пликовете е адресиран до човек на име Оуен. Листовете в папката приличаха на бележки за нов роман. Джудит беше писателка, така че сигурно си е правила проучвания… Мекият плик… Сара го обърна. Беше адресиран до Оуен Уокър, апартамент в Скарсдейл Вилас, точно до „Ърлс Корт роуд“.
Кубето караше в потискаща тишина, доволен, че огледалните слънчеви очила, крият зачервените му очи. Знаеше, че останалите трима в буса го наблюдават внимателно. Червената линия на шията му, където прозорецът се впи в кожата, все още гореше нетърпимо. И тримата станаха свидетели на унижението му и той знаеше, че именно това беше целта на Елиът. Ниският невзрачен човечец много обичаше да причинява болка — по неговите думи това беше върховна страст. Кубето стисна здраво волана на очукания бус „Фолксваген“. Той не обвиняваше Елиът. Господин Елиът беше недосегаем, така че Кубето не се страхуваше да признае, че се ужасява от него. Кубето обвиняваше Сара Милър. Тя беше причина за неговото унижение. И щеше да си плати за това. Елиът искаше Милър жива, но нямаше да придиря в какво състояние ще е тя.
— А сега какво? — попита провлечено Лари Макфийли и погледна изпитателно към бръснатата глава.
Кубето преглътна мъчително. Гърлото неистово го болеше.
— Трябва да намерим Милър — рече той със стържещ глас. Преглътна и продължи: — Намираме Милър и торбата. После я караме при господин Елиът.
— Кой я знае къде е тая змия! — измърмори Макфийли.
— Тя току-що е излязла от болницата, придвижва се пеша. Не може да е отишла далече. Господин Елиът предложи да следим влаковете. Ако е тръгнала обратно към града, ще вземе „Бат спа“ за Падингтън.
— Може да е взела рейс или такси — предположи Макфийли и отметна дългата си мазна коса, така че да не пада на изцъклените му очи.
— Доколкото знаем, тя никога не е била в Бат преди това. Автобусите сигурно не ги знае. Освен това няма да тръгне с такси да не би да я запомни таксиджията — поклати глава Кубето, докато повтаряше като папагал казаното от Елиът. — Тя ще тръгне с влак.
Макфийли сви рамене със съмнение. Беше възбуден и нервен и не искаше нищо друго, освен да се върне в апартамента си, да се строполи, да попуши малко хашиш и да разпусне. Старата жена не се даде лесно, и макар Макфийли да нямаше никакви проблеми да я утрепе, смъртта й не му даваше мира, което беше почти плашещо. Той обичаше да слуша писъци, изпитваше страшен кеф от тях… но старата жена не пищя. Студените й сиви очи продължиха да го гледат даже когато я започна с ножа.
Светофарът светна червено и Кубето закова буса със силно изскърцване на спирачките. Той се обърна към двамата млади мъже с празни погледи на задната седалка. Те си подаваха един на друг лула с крек, забравили всичко останало, а спомените от кървавата им работа от следобеда вече се изпаряваха, смесени с кокаинови сънища. След един час щяха да са забравили всичко.
Идеални марионетки.
Кубето им взе лулата, пусна я на пода на буса и я стъпка с крак. Към наркозависимите отношението му се изчерпваше с презрение. Това си беше истинско пропиляване на живота. Наркоманите нямаха никакви цели. А единственото нещо, с което можеше да се похвали Кубето, беше, че има цел.
— Вас двамата ви искам на гарата да следите за Милър. Спомняте си как изглежда, нали? — попита той.
Те го изгледаха с празни погледи.