И тогава той се счупи.
Двамата мъже, които се биеха в полето, бяха рицари от двата противоположни лагера в стародавната битка. Всеки от тях се биеше за кауза, в която никой от тях дълбоко в себе си не вярваше. Те се биеха, защото от тях се очакваше да се бият и защото не познаваха друг занаят.
Не знаеха и че се бият с оръжия, за които претендираха същества, по-стари от хората. Докато мъжете се посичаха, а металните остриета пръскаха искри и се затъпяваха, една друга битка, безкръвна, но много по-жестока и дивашка, се разиграваше на място, познато на човечеството като Другия свят.
И понеже единият от мечовете беше нахранен с невинна кръв — сладка и чиста — и с упоителния еликсир на девственици, защото владеещият оръжието ограбваше жени и голямото му удоволствие беше да ги изнасили и след това да ги убие, той се окичи с победата. След като надви противника си и го накара да коленичи, благословеното му от демоните оръжие съсече меча на противника му и го разцепи на две парчета.
Тогава той загуби съзнание и заспа…
Същият скитски удар взе главата на коленичилия рицар. Мечът остро желаеше победата и бронираният рицар го вдигна в израз на триумф. По-сетнешните поколения щяха да нарекат воина Артур, а демоничния меч — Екскалибур.
А Счупеният меч щеше да бъде забравен, въпреки че го нарекоха Дирнуин.
И сега, след векове глад, той най-накрая се нахрани.
Счупеният меч се беше събудил.
30.
Сара извади плика и провери отново адреса, преди да свие по страничната улица, пресечка на „Ърлс Корт роуд“. Стоеше в мрака и нервно репетираше своето странно представяне: „Господин Уокър, наясно съм, че е доста късно, освен това вие не ме познавате, но…“
Сара поклати глава. Не, така звучи твърде странно. Трябва да е по-сърдечно, по-лично, например: „Здрасти, Оуен, твоята леля Джудит ме изпраща…“ Точно така, трябва да спомене името на Джудит, за да привлече вниманието му…
Сара спря, като забеляза, че младата двойка от другата страна на улицата я наблюдава внимателно. Изглежда е говорила на глас и е кимала с глава.
— Сигурно приличам на луда — промърмори тя на влизане в сградата, и затърси апартамента на Оуен Уокър.
Сара прокара пръст по осветените звънци на боядисаната в кремаво врата. На този блед фон кръвта, набила се в някога идеално оформените при маникюристка нокти, изпъкваше особено ярко. Под всички звънци имаше бели картончета, на които бяха написани имената на обитателите. Две картончета бяха на доктори, останалите бяха отбелязани само с инициали… но нямаше никакъв Уокър. Тя бръкна в торбата и провери плика още веднъж, после направи крачка назад, за да погледне номера на вратата. Беше точно там, където трябваше да бъде.
Вратата изведнъж се отвори и отвътре се показа една висока азиатка, облечена с леко палто и униформа на медицинска сестра. Медицинската сестра се изненада, когато видя фигурата пред себе си.
Сара опита да се усмихне.
— Извинете ме, ако съм ви изненадала. Нося един пакет за господин Оуен Уокър. — Тя показа плика на медицинската сестра. — Мислех, че живее на този адрес.
— Точно така. Но е в сутере… — сестрата внезапно спря и заразглежда младата жена отгоре до долу. После отстъпи назад и леко притвори вратата, очевидно готова да я тръшне. — Той има много странно работно време. Сигурна съм, че спи, така че ако желаете, можете да оставите пакета на мен. Аз ще се погрижа той да го получи.
— Извинете, но трябва да му го предам лично.
— Това не е проблем — каза бързо медицинската сестра.
— Благодаря, но аз обещах на леля му, че ще му го предам лично.
— Джудит? — Студенината на лицето на жената се смени с някакво подобие на топлота.
— Да, Джудит Уокър. Тя ме помоли да предам това на Оуен.
Медицинската сестра се поуспокои.
— От известно време не съм я виждала. Тя ми обеща книга с автограф за моя син. Как е тя?
— Добре е — излъга Сара.
— Апартаментът на Оуен е точно зад ъгъла, по стълбите надолу, няма как да не го намерите. — Тя учтиво показа къде и добави: — Кажете на Джудит, че Рика все още си чака книгата.