— Ще й кажа — каза мрачно Сара и се обърна.
На вратата в сутерена имаше само един звънец, който беше скрит под стълбите. На избелялото парче бяла хартия, закрепено за звънеца пишеше „УОКЪР“. Сара се помъчи да приглади с пръсти рошавата си коса и лекьосаните си дрехи, преди да натисне бутона. В апартамента се чу нисък звук. Няколко секунди по-късно оцветените в шоколадово пердета от дясната й страна се дръпнаха. На прозорците, както забеляза тя, имаше решетки. През една цепнатина в мрежестите пердета й се стори, че забелязва мъжко лице, къдрава коса и замъглени от сън очи.
— Нося пратка за господин Оуен Уокър — каза Сара.
Лицето изчезна от прозореца.
В коридора се чуха стъпки, изскърца дъска от дюшемето, след което синджирът на вратата издрънча и тя се отвори, но само колкото е дължината на обезопасителната верига.
— Вие ли сте Оуен Уокър?
— Кой е? — попита прегракнал мъжки глас.
— Аз съм. Нося пакет за вас — каза Сара, огорчена от предпазливостта на мъжа.
— Искате ли да ви кажа колко е часът?
— Искам.
— Малко е късно за пратки.
— Знам.
— Ще я взема — каза нервно мъжът.
— Вижте, това нещо мога да предам само на Оуен Уокър и на никого другиго — настоя Сара, като гледаше накриво, за да различи поне нещо от фигурата, криеща се зад вратата. Висок, може би един и осемдесет. — Така й обещах — добави тя плахо.
— Аз съм Оуен Уокър! — мъжът говореше с американски акцент. Бостънски, както предположи тя.
— Можете ли да го докажете с нещо?
— Какво?
— Да докажете. Можете ли да го докажете с нещо? Госпожа Уокър ме накара да й обещая, че ще предам това само на нейния племенник и на никого другиго.
— Джудит? Леля Джудит?
Вратата се затвори, синджирът издрънча, след това вратата се отвори отново.
— Джудит ми даде това да го предам на вас.
Мъжът излезе от сянката и на лунната светлина заблестя разрошената му черна коса. Той беше хубав по някакъв момчешки начин. Носеше морскосин пуловер с надпис „Йейл“. Сара предположи, че е само една-две години по-голям от нея. Очите му се присвиха, след като съзряха странния външен вид на Сара, бледопепелявите й черти и дълбоките сенки под очите й. Той любезно се протегна и се здрависа с нея.
— Аз съм Оуен…
Ръкостискането му беше силно, а ръката му — мека и хладна.
— Тя ми каза да ви предам това и да ви кажа… и да ви кажа… — Сара изведнъж спря, енергията й се изчерпи, краката й омекнаха, по челото й изби ледена пот, езикът й надебеля в устата.
— Наред ли е всичко?
Тя се опита да оближе пресъхналите си устни, но езикът й се стори твърде голям и подут.
— Нищо ми няма — измънка Сара, като се опря на стената. — Леко замайване просто. Току-що ме изписаха от болницата — измърмори тя. В ъгълчетата на очите си имаше яркочервени петна, избухващи като малки звездички. Тя се олюля и сигурно щеше да падне, ако Оуен не се беше пресегнал и не я беше задържал, преди да се строполи.
— Чакай! Не се притеснявай!
Той я взе на ръце и я внесе в миниатюрното антре, сви вдясно, влезе в малкия вестибюл и я положи нежно на един очукан фотьойл.
Сара погледна към загриженото лице на Оуен. Опита се да се изправи, но той сложи ръка на рамото й и я натисна във фотьойла.
— Не се притеснявай. Радвам се, че се завърна сред живите — сериозно каза той, преди да изчезне в кухнята.
Тя чу как тече чешма, след което Оуен се появи с чаша вода. Сара я изпи жадно.
— Бавно. Не бързай — посъветва я Оуен, — иначе ще те заболи стомахът.
Той скръсти ръце на широките си гърди и я огледа с критичен поглед.
— Ти припадна, вероятно от изтощение. Зная, че не е учтиво да се разговаря така с една дама, но наистина не изглеждаш особено добре.
— Благодаря — прошепна Сара. Почувства се напълно объркана, усещаше, че ако обърне главата си твърде бързо, ще й се завие свят.
— Ти каза, че си била в болница. Защо?
Сара взе да клати глава, но спря, защото пред очите й всичко се разлюля.
— Наблюдение… шок… Не зная.
— Не знаеш защо си била в болница? — попита мъжът с недоверие. — Ти да не си на лекарства? — изгледа я изпитателно той.
— Не. Не взимам лекарства — отвърна бързо Сара, след като изведнъж разбра какво казва той.