Звънецът иззвъня.
Оуен рязко се дръпна от прозореца, но не успя да се скрие, преди ниският да се обърне и да погледне право към него с усмивка. Мъжът бръкна в джоба си и извади клещи. Изразът на лицето му беше ужасяващ.
С лудо биещо сърце, Оуен бръкна в сакото си. Той трябваше да вземе телефона си.
А звънецът на вратата не спираше да звъни.
Елиът държеше пръста си на звънеца, докато Кубето работеше по ключалката. Повечето хора въобще не очакваха някой да тръгне да ги ограбва. И през ум не им минаваше, че някой може да ги нападне в собственото им жилище, нито пък, че някой може да влезе с взлом. Тези неща винаги се случваха на другите, така че, когато ги застигнеше нещо такова хората обикновено бяха напълно неподготвени. Точно сега господин Уокър сигурно умираше от страх. Неспирното звънене на звънеца ще докара нервите му до ръба на криза. В момента той може би търсеше я оръжие, я кухненски нож, я ръжен — поне така се надяваше Елиът. Той по принцип използваше оръжията на жертвите си срещу тях самите.
Кубето изсумтя със задоволство и ключалката се отвори с щракане.
Тримата мъже влязоха в антрето.
— Повикал съм полиция. — Оуен се опитваше да успокои накъсаното си дишане и да мисли ясно. Сърцето му блъскаше толкова силно в гърдите, че цялото му тяло се тресеше. Адреналинът, който препускаше из вените му, разтрепери пръстите му и той все не успяваше да включи телефона си. Най-накрая успя и натисна 999. Просто трябваше да задържи нападателите, докато дойде полицията. — Полицията пристига!
Той дръпна масата и подпря вратата с нея, след това извади един ръжен от камината. Отзад нямаше изход — апартаментът на сутерена излизаше само на една миниатюрна градинка, обградена със стена. През решетките на прозорците не можеше да се излезе, а той знаеше, че старата жена, която живее в апартамента над неговия, беше полуглуха, така че дори и да закрещи за помощ, няма кой да го чуе.
В антрето се чу някакво движение, дъските по пода скърцаха, но други звуци нямаше и това му се стори още по-страшно.
Изведнъж вратата на хола се удари с трясък о масата, с която я беше подпрял. Вторият път вратата просто изхвръкна и повлече и масата. Оуен Уокър държеше в едната си ръка телефона, а в другата ръжена. Когато вратата отхвръкна, той запокити ръжена към прозореца, стъклото се строши, а по челото и бузите му се посипаха дребни стъкълца. Оуен скочи към строшения прозорец и закрещя:
— Помощ!… Помощ! Някой да помогне!…
— Ало, Спешна служба, с какво мога да ви помогна?
С бясно биещо сърце, Оуен извика ужасено в телефона:
— Тук има влизане с взлом! Моят адрес е Скарсдейл Вил…
Гнусно воняща ръка, облечена в гумена ръкавица затисна устата му, а други две ръце го сграбчиха за рамене и го повлякоха навътре в стаята. Оуен риташе и се защитаваше, но без особен успех. Телефонът падна на пода, задното капаче се отвори, батерията изпадна на килима и с това разговорът със Спешна служба свърши.
— Не трябваше да викаш! — каза неясно ниският дебелак. Той толкова приближи лицето си до лицето на Оуен, че косата му почти влезе в очите на Оуен. Младият мъж се отдръпна ужасено от допира. Блъснаха го на един стол, а двамата младежи — бръснатата глава и другарят му с ниско подстриганата коса — натиснаха раменете му надолу, така че да не мърда.
— Не трябваше да крещиш — повтори мъжът. — И полиция не трябваше да викаш — добави той, докато трошеше с тока на обувката си „Блекбърито“. После застана отстрани и наблюдаваше как колегите му завързаха Оуен и запушиха устата му. Парцалът, който натикаха, разкъса меката тъкан от двете страни на устните му. Оуен се опитваше да сподави желанието си да повърне, защото лесно можеше да се задуши в собственото си повръщано.
Дребният със студените очи се наведе и вдигна ръжена от пода.
— И за какво смяташе да използваш това нещо, а? — Уличните лампи осветиха влажните му устни. Той ги облиза трескаво, след това се наведе към Оуен и сключи твърдите си като желязо пръсти около челюстта му. — С радост бих си поиграл с такова хубаво момче като теб. Наистина! Бихме могли да… се позабавляваме чудесно. — Той прокара ръка от гърлото на Оуен през гърдите към слабините му. — Но времето е лукс, с който не разполагам. Така че ще бъда кратък. Кажи ми това, което искам да знам и ще те оставя на мира. Излъжеш ли ме, ще те пребия. Ще те размажа! Разбираш ли ме? — гласът му рязко премина в ръмжене.