Оуен кимна. Не беше сигурен дали съобщението му е предадено на полицията. Дори ако хората от спешните служби не са разбрали какъв е адресът му, сигурно имат възможност да проследят мобилния му телефон… или може би са чули безумния страх в неговия глас… Трябва да протака… трябва да…
— Една жена на име Сара Милър те е посетила днес. Какво ти предаде? — Ниският с рязко движение махна кърпата от устата на Оуен. Младият мъж трепна от болка, а от сухите му попукани устни се запроцеждаха капчици кръв. — Ако викнеш, ще ти изпочупя пръстите — изсъска мъжът, като вдигна клещите и ги разтвори на няколко сантиметра от очите на Оуен.
— Милър? Аз не… — започна младият мъж.
Дребният започна да клати главата си.
— Хич не ми разправяй, че не знаеш. Така само ще ме разстроиш. Нали не искаш да видиш какво представлявам, когато съм разстроен? — Той държеше главата на Оуен с двете си ръце и я клатеше наляво-надясно. — Добре. Знам, че тя е била тук. Знам, че ти е дала торбата. Искам да ми кажеш какво ти е казала, къде е и какво си направил с торбата.
Оуен съсредоточи вниманието си върху болката в разкъсаните си устни и продължи да се взира право в очите на своя мъчител. Знаеше за коя торба говори дребният — беше на пода, почти зад Елиът, където сигурно е паднала от стола. Оуен трябваше само да премести погледа си по-ниско и щеше да я види право пред себе си.
— Една млада жена дойде преди около два часа — каза бързо той. — Тя носеше със себе си една торба. Твърдеше, че идва с поръка от леля ми Джудит. Но когато аз говорих с леля, тя каза, че никога не е и чувала за нея.
Дребният удари Оуен с небрежен, отработен удар, при който пръстенът на показалеца му остави бразда по лицето му. Веднага се появи червена линия.
— Казах ти да не ме лъжеш. Ти не си могъл да говориш с леля си. — Усмивката беше застинала на лицето му, а челото му имаше мазна пот. — Защото тя е мъртва. Моите помощници я убиха. Бавно! Ох, колко бавно! Сигурен съм, че е умирала в страшни мъки.
— Умряла? Не…
— Да! — Бръснатата глава се разкикоти с флегматична и лигава нотка. — Мъртва е! Съвсем даже!
Пръстите на дребния отново стиснаха челюстта на Оуен, като избутваха главата му назад.
— Аз искам торбата и съдържанието й! Искам да ми кажеш дали момичето ти е казало къде е отседнало.
— Аз не зная… — започна Оуен.
— Мисля, че знаеш! — Дребният пъхна отново кърпата в устата на Оуен, хвана месестата част на ухото в клещите и стисна. Болката беше невероятна. Оуен се гърчеше на фотьойла и сумтеше през кърпата. — Или ми отговаряш, или ще ти откъсна ухото! — Той извади кърпата от устата.
— Ти що не ходиш да се…
Дребният сключи ръце около на гърлото на Оуен и натисна. Оуен не можеше да диша.
— Отговаряй! — рече дребният, като охлаби хватката.
Зад него младежите се разхилиха на висок глас.
— Ще ти кажа, ще ти кажа всичко, което знам — Оуен изпъшка тежко, тъй като знаеше, че полицията няма да пристигне навреме.
36.
Едноокият скитник се сви във входа, когато младата жена с безумни очи се появи от тъмното. Тя се втурна да пресича улицата, после спря нерешително и побягна обратно по пътя, по който дойде.
Скитникът седна. Книжната торба в ръката му, тупна тежко на земята и в нея се раздрънча някаква стъклария. Скитникът я изгледа, като се опитваше да си спомни дали в шишето беше останало нещо или не. Паметта му напоследък му играеше номера. Някаква сянка се показа от мрака и скитникът отново се дръпна назад, но това беше същата младата жена от преди малко. Тя се спъна в увитата с хартия бутилка и бутилката издрънча по платното.
— Ти кой си? Какво правиш тук? — прошепна младата жена с тревога.
Скитникът не вдигна глава, сякаш изобщо не чу въпроса. Уличната лампа обагряше в жълто половината от лицето му и му придаваше нездрав вид. На лявото му око се виждаше дебела мръсна превръзка.
— Аз съм никой. Спях тука…
— От колко време си тук?
Скитникът се намръщи, като се опитваше да се ориентира във времето.
— Малко… — отговори той най-накрая, после бързо поклати глава. — Абе, май от бая време.
— Виждал ли си тук да минават едни мъже?
Скитникът кимна отново. Видя ги и веднага разбра какви са. Инстинктът му за самосъхранение, придобит по улиците, го изпрати обратно в безопасността на мрака. Той хвърли крив поглед с единственото си око към младата жена с безумните очи. Тя да не би да е от тях? Не му се вярваше…