Никой не смееше да рискува.
Милър рискува веднъж и ето какво се случи с нея.
Разполагаха с една-две минути, преди някой да се обади в полицията и още няколко минути, преди полицията да пристигне. Предостатъчно време, за да свършат работата. А ако някой доброжелател поиска да вземе участие, чудесно, Елиът щеше да му покаже, че е по-добре да си тръгне. Той потупа дланта си с чука.
Белите бусове станаха източник на тревога за Сара, откакто гледа „Мълчанието на агнетата“. Човек изобщо не можеше да има вяра на шофьор на бял бус. Щом бусът изскочи до тях, Сара си помисли дали пък орисията й не е да я хвърлят в багажника му. Да умре в мрак.
Тя мерна профила на човека до шофьора, който в този момент се обърна и погледна към тях. Последва миг на разузнаване, преди вратата на буса да се отвори и мъжът с тясното лице да се подаде навън с чук в лявата си ръка.
— Оуен! — изкрещя Сара.
Чукът се стовари върху предното стъкло и по него се плъзна тънката мрежа на паяжината, а върху предните седалки се посипаха ситни парченца стъкло. Оуен изкрещя, изви рязко волана и запрати „Сивика“ в по-тежкия от него бус. В каросерията на буса се образува малка вдлъбнатина, а леката кола отскочи. Оуен отново насочи „Сивика“ към буса и се блъсна в него. Върху Елиът, който се държеше за отворената врата на буса, се посипаха искри.
— Продължавай да караш! Продължавай да караш! — крещеше Сара, докато блъскаше предното стъкло със Счупения меч, за да избие замрежените останки от стъклото.
Белият бус наближи „Сивика“ и се блъсна в него. Мъжът с чука се наведе навън, стовари чука върху покрива на колата и проби огромна дупка. Ударът строши прозореца откъм шофьорското място и по пепелявото лице на Оуен се посипаха ситни стъкълца.
— Натисни спирачка! — изкрещя Сара. — Спирачка!
Оуен скочи върху спирачката, хондата изсвири и спря.
Отзад се чу трясък. Някаква кола се беше нанизала в задницата на „Сивика“. Последва по-слаб трясък от третата кола във верижната катастрофа. След това още един трясък и още един… Ефектът на доминото. Бусът отмина бързо напред и измина още двадесетина метра, преди да се чуе изсвирване на гуми от внезапно закованите му спирачки. Светлините му за заден ход светнаха в бяло.
Оуен извъртя кормилото и колата застана напреки на пътното платно. Запищяха клаксони, чуха се звуци от огъване на ламарини и чупене на стъкла, гневни шофьори ругаеха, но вече беше твърде късно.
— Браво на теб! — рече смаяно Сара.
— Доста часове съм прекарал с „Ексбокса“ на моите племенници — ухили се Оуен, като профуча покрай един „Фолксваген“ и зави по „Кенсингтън хай стрийт“.
Белият бус се опита да ги настигне, като се качи на тротоара, разпръсна любителите на нощни разходки, а после отново се върна на пътя.
Сара час по час се обръщаше назад и гледаше как бусът скъсява разстоянието, но в този момент те вече бяха завили по „Кенсингтън хай стрийт“ и тя го изгуби от поглед.
— Остави колата! — нареди Сара.
Оуен избърса лицето си с ръка и без да иска размаза кръвта от наранените си бузи и чело. Под пръстите му забоцкаха стъкълцата.
— Не, няма! — отвърна той на Сара. — Тази кола не я оставям. Цели две години съм спестявал да я купя.
Сара усети някакво движение зад тях. Обърна се, за да погледне през задния прозорец и видя как бусът пердаши през рехавото движение зад тях.
— Ето ги пак! — викна уплашено тя.
— Виждам!
— Тогава карай по-бързо! — нареди Сара.
— Толкова й е най-бързото.
Няколко секунди по-късно бусът изрева, заби се в задницата на „Сивика“ и направи бронята на парчета.
Оуен изсумтя, коланът се впи в гърдите и стомаха му. Усети как мускулите на тила му се стягат — изглежда това беше, което наричат „камшичен удар“. Слава Богу, в лека форма. Той се вкопчи в кормилото толкова здраво, че усещаше как ноктите му се впиват в дланите.
Къде е проклетата полиция?
Бусът отново блъсна колата и я завъртя на пътя. Задната броня се удари в някакъв стълб, който хлътна от удара, крушка на лампата се пръсна с искри.