Оуен обърна бързо колата и се върна на пътя. Мина на червено под вой от възмутени клаксони, но бусът не се отделяше от тях. Един черен „Мерцедес“, който минаваше през кръстовището на зелено, се вряза в буса точно над задното му колело и го завъртя на деветдесет градуса. Шофьорът на „Мерцедеса“, човек на средна възраст, изгледа с изумление как бусът потегля с мръсна газ, оставяйки след себе си метални части и парчета стъкло. Мъжът се оказа достатъчно съобразителен, записа си регистрационния номер и звънна на полицията.
— Ето го! — посочи Кубето.
„Сивикът“ беше паркиран в началото на „Дери стрийт“ с включени фарове и мигащи аварийни светлини. И двете врати зееха.
Елиът изскочи от буса още преди да е спрял. Втурна се към колата и навря главата си вътре. Беше празно.
Никаква Милър.
Никаква торба.
Никакъв меч.
Без да изпуска чука от ръце, той забърза по тясната улица. Кубето бавно го задмина с буса. Тясната улица излизаше на „Кенсингтън скуеър“. Кубето спря и слезе от буса, а на юмрука му проблесна верига. Той изчака Елиът.
— Тези може да са отишли, където си искат — измрънка бръснатата глава.
Елиът вдигна чука и за миг Кубето си помисли, че ще го удари.
— Какво смяташ да правиш?
Елиът не знаеше. Работодателят му щеше да побеснее.
— Можеш да кажеш на шефа, че сме направили всичко, което сме могли. Не сме виновни, че избягаха.
— Тогава кой е виновен? — озъби се Елиът.
Бръснатата глава го погледна с празни очи и сви рамене.
— Какво смяташ да му кажеш?
— Нищо. Абсолютно нищо! — Елиът захвърли чука в буса и се качи. В апартамента си държеше голяма сума в употребявани банкноти, както и най-различни паспорти. Ако тръгне сега, би могъл да стигне достатъчно далече, преди неговият работодател с ледения глас да разбере какво е станало тук тази нощ.
Като се придвижваха бързо, притиснати един в друг досущ като любовна двойка, Оуен и Сара се опитваха да скрият ужаса си. Насочиха се към станцията на метрото, за да хванат един от последните нощни влакове.
Петък, 30-ти октомври
41.
— Имаме ли самоличността на трупа?
— Той е бил от бръснатите глави. Установили са го… когато намерили главата му — добави Виктория Хийт.
Тони Фулър пресече „Ърлс Корт роуд“, без да си дава труд да пуска мигачи, и остави след себе си маса надути клаксони. Беше в кучешко настроение. Беше седем часа сутринта, а той и колежката му вече караха на честна дума.
— Кога приеха телефонното обаждане?
Труповете започнаха да се множат, а от Милър нямаше следа.
— Към полунощ. Имаше едно непълно обаждане на 999. Операторът не успял да запише пълни данни, но по идентификацията на повикването извадили пълния адрес. Един екип пристигнал да разследва, подгонил някакви мъже, които бягали от сградата. — Сержант Хийт се наклони напред и посочи вдясно. — Ето тук е.
— Денят на Вси светии е чак утре, а всички вече са откачили.
— Ако трябва да бъдем честни, снощи беше доста натоварено — продължи сержантката, като гледаше в бележника си. — „Челси“ загуби с два на нула от „Вила“, така че е имало доста разочаровани запалянковци. Седемнадесет ареста. На „Ърлс Корт роуд“ е станала голяма верижна катастрофа, която затворила целия участък на пътното платно. Към два и тридесет се е върнал екипът от мястото на непълното обаждане. Хората от екипа говорили с жалбоподателката, хазяйката, която живее в апартамента над апартамента в сутерена. Оказва се, че тя говорила с една от нейните наемателки, която казала, че срещнала напълно непозната жена на стъпалата по-рано същата вечер, която попитала за човека от апартамента в сутерена. Хазяйката не обърнала кой знае какво внимание, докато не чула писъците…
— А тогава било вече твърде късно — Фулър въздъхна. — Кога най-сетне тези хора ще се научат да ни търсят? Да ни се обаждат по-рано, а не по-късно.
— Проблемът е същият, дори когато ни се обадят, защото докато стигнем там, минава време — напомни му Виктория. — Обаждането е постъпило от мобилния телефон на Оуен Уокър, студент, който прави магистратура и е наемател на апартамента — уточни Виктория.
— Уокър? Някаква връзка с Джудит Уокър?
— Американец е, но в момента проверяваме. Работи в английска консултантска фирма, живее тук от три години. — Тя премигна, като се опитваше да разчете собствения си разкривен почерк. Беше вече на трето кафе, а и бележките ги прави, докато слуша доклада на един полицай по служебната радиостанция от местопрестъплението.