— Какво е станало тогава?
— Когато колегите дошли в апартамента, заварили прозореца в хола на Уокър счупен. Осветили с фенерче през прозореца и видели чифт крака на пода. Отворили вратата и вътре открили тялото на неидентифициран субект от мъжки пол. Той бил изкормен и обезглавен с остро оръжие. Възможно е да е меч — добави тя с кисела усмивка.
— Меч?
— Меч…
— Аз вече направо не вярвам на ушите си — прошепна Тони Фулър, като вмъкна внимателно колата на бордюра зад колата на полковника. — Да има някаква връзка с Милър?
— Твърде е рано да се каже. Приятел може би?
— Намерени ли са някакви следи от тая Милър?
— Никакви.
Гавин Макинтош тъкмо си сваляше гумените ръкавици, когато двамата полицаи влязоха в апартамента. Лицето на шотландеца се изопна, под очите му проличаха дълбоки сенки.
— Какво не е наред с картината? — попита той.
Тони Фулър спря до трупа, дръпна ципа на чувала и заразглежда кошмарните рани. След това се изправи и огледа стаята.
— Няма кръв — каза той най-накрая.
Шотландецът кимна.
— При нормални обстоятелства бих се хванал на бас, че нашият покоен приятел не е убит в тази стая, че е заклан някъде другаде, а тялото му е донесено тук. Тук, обаче, явно не става дума за нормални обстоятелства. Няма никакви съмнения, че той се е бил тук и е умрял тук.
— Но кръвта къде е? — измърмори Виктория Хийт.
— Точно така! — рече Макинтош. — Къде е кръвта? Изкормили са го като риба и са оставили кръвта да изтече. Тук трябва да плува в кръв. Разрязали са му гърлото, докато все още е бил жив. Кръвта изтича от артериите под налягане, което означава, че трябва да опръска стените и тавана.
Всички обърнаха глави към тавана.
— Затова ви питам, каква е връзката между това момче и тялото, което разгледах по-преди? — завърши речта си Макинтош.
— Мечът — отговори кратко Тони Фулър.
— Мечът? — Макинтош се усмихна уморено. — И двамата са убити с едно и също оръжие.
— И един и същ убиец, може би — измърмори Виктория.
— Това би било логично предположение — кимна шотландецът. — Радвам се, че не съм полицай.
Хазяйката се казваше Даяна Гейл, и въпреки че й беше жал за младежа в апартамента на сутерена, който явно е бил или отвлечен, или убит, а може би и двете, тя се радваше на своите петнадесет минути слава. Освен това много внимаваше какво приказва — в края на краищата някой жълт вестник със сигурност щеше да прояви готовност да плати за разказа й, така че тя не искаше да предостави цялата информация ей-така, за нищо.
— Вашите колеги вече записаха показанията ми — каза тя и зае поза, съответстваща на шареното й кимоно, когато мъжът с изморен поглед и мъжкараната се появиха на вратата с разтворени полицейски карти в ръка.
— Ще ви отнемем не повече от една минута, госпожо Гейл — каза Тони Фулър, без да обръща внимание на думите й и влезе в антрето.
— Всъщност съм госпожица — закокетничи жената.
— Госпожице — поправи се Тони. — Аз съм комисар Фулър от криминалната полиция, а това е колежката ми, сержант Хийт. Първо, бих искал да ви благодаря за вашата безценна помощ. Ако повече граждани бяха като вас, работата ни щеше да е много по-лесна. — Той се насили да вложи в думите си цялата искреност, на която бе способен.
Двамата полицаи последваха атрактивната седемдесетгодишна госпожица в едно тясно вестибюлче, в което царстваше огромно пиано. На отсрещната стена имаше нов телевизор с плосък екран. Двама ухилени водещи от ранния сутрешен блок изброяваха всякакви произшествия и злополуки, станали през нощта. Госпожица Гейл изключи телевизора, точно когато в него се появи усмивката на момичето от прогнозата за времето.
— Госпожице Гейл, какво можете да ни кажете за младежа, който живееше долу? — попита Тони Фулър.
— Той беше американец. Много приятен младеж с доста хубав външен вид. Честно да ви кажа, ако беше двадесет години по-стар, а аз десет години по-млада… Жалко! Така или иначе, той редовно си плащаше наема.
— Имаше ли някакви гаджета — момичета… или момчета? — попита бързо Виктория Хийт.