Сара свърши с миенето на чиниите, и чу как Оуен се надигна от леглото и зашляпа към банята. След няколко секунди душът забарабани по плочките.
Сара бавно се върна в хола и потъна в мекия фотьойл. Бръкна в торбата, лежаща в краката й и извади Счупения меч.
Ловни рогове.
Неясни и далечни.
Които я зовяха.
Сара премигна. За миг мечът беше цял, блестящо парче сребрист метал, слънчевата светлина заблестя по него като по течност, ослепи я и очите й се насълзиха. Когато възвърна способността си да вижда нормално, мечът вече не беше нищо повече от стара ръждясала пръчка. Някой извършваше убийства, за да притежава това парче желязо. Джудит Уокър умря в ужасни мъки, за да запази тайната му. Може би под ръждата има масивно злато, някой съвременен Малтийски сокол. Тя почовърка ръждата с палец — в скута й се посипаха кървавочервени трошички окислено желязо, но отдолу не се показа никакво злато.
И все пак мечът беше особен.
Снощи, когато го заби в бръснатата глава, тя почувства… Какво почувства? За миг тя се почувства силна, могъща, ужасът й изчезна и тя се почувства… жива! Същото усети и по-рано, когато повали младежа във влака. Тогава реагира инстинктивно и го удари с желязната пръчка през едната страна на главата. В момента, в който младежът се размаза в прозореца, Сара почувства… Какво почувства? Как би могла да опише това чувство?
Съжаление… ужас… страх…
Не, тя усети задоволство.
Като люлееше меча в ръце, Сара Милър се излегна във фотьойла и затвори очи. Единственият звук в апартамента беше далечното съскане на душа в банята. Звучеше като дъжд.
Просто като дъжд…
43.
Вали дъжд.
— В тая прокълната страна винаги вали.
— Какво забравено от Бога място!
Някаква сянка падна върху им.
— Няма място, което да е забравено от Бога.
Двамата мъже се обърнаха и се върнаха към задачите си в момента, в който край тях мина момчето с гарвановочерната коса. Те не срещнаха неговите студени очи и двамата тайно докоснаха амулетите и талисманите, зашити в дрехите им. Момчето погледна през рамо, изви устни в иронична усмивка, все едно знае точно какво правят двамата.
Сивокосият белобрад човек стоеше на носа, сложил ръка върху рамото на племенника си и показваше към далечната линия на белите отвесни скали.
— Ще бъдем там, преди да падне нощта.
През вълните изсъска дъждът, забарабани по коженото платно и се разби о дървената палуба.
— Далеч ли сме от къщи, вуйчо?
— Далеч сме, Йешуа. Ще слезем на брега под белите скали.
Момчето облегна лакти на парапета и се наведе напред, като гледаше с любопитство приближаващата се земя.
— Вуйчо, моряците мислят, че сме се доближили твърде много до края на света, а египтянинът предсказва, че ако плаваме още един ден на запад, ще паднем зад края на света.
— Колкото и да е учил, египтянинът е глупав човек. Ако плаваме един ден на запад и север, ще срещнем нова земя, чудна зелена земя, населена с диви войнствени племена. Тази земя е богата на злато, а хората там умеят изкусно да обработват мекия метал.
— Ние ще пътуваме ли натам, вуйчо?
— Този път не. — Възрастният човек сложи вълнената гугла на главата си, тъй като вятърът смени посоката си и дъжд и лапавица забръскаха право в лицето му.
— Ще търгуваме с калай, ще отделим десет дни да попълним припасите си от калай и след това ще се върнем вкъщи.
Момчето Йешуа обърна лицето си към дъжда, затвори очи и отвори уста да лови ледените капки.
— Има вкус на студена земя и горчиви билки — каза то, без да отваря очи. После обърна глава и погледна вуйчо му. — Какво ще даваш в замяна на калая?
— Толкова много въпроси! Ами няма да са обикновените стоки за търговия. Тези хора са изкусни занаятчии, ценят само интересното и необикновеното. — Той направи жест към центъра на дълбоко газещия кораб, където стоките лежаха покрити с намаслено кожено чергило. — Една от причините да търгуват с мен и да отказват да си имат работа с останалите, е защото аз редовно им нося нещо необикновено. Понякога си мисля, че те са като деца, които искат само най-новите играчки.