— Ще ти дам адреса и указания и един телефонен номер. На него можеш да ме намериш по всяко време.
— Да, господине.
— И, Кубе…
— Да, господине?
— Кажи му, че като е решил да избяга, е сгрешил. Накарай го да страда.
— А! Можете да разчитате на мен — рече мрачно Кубето.
47.
Елиът крачеше из подземния паркинг, а токовете му тракаха по земята. Той си свиреше с уста една песен от „Злата“. Нямаше търпение да види мюзикъла на Бродуей. Елиът имаше чувството, че повечето американски мюзикъли някак си се развалят, докато стигнат до Уест Енд, и той искаше да види как пеят и танцуват свестни истински американчета, облечени в стегнатите си костюми. Може би по-нататък би могъл да преоткрие себе си като продуцент и да прослушва лично младите таланти, които искат да блеснат на „Големия бял път“. Точно така. Ще си направи един малък офис на Бродуей и ще приема потенциални клиенти. Само мъже.
Елиът се усмихна, докато приближаваше колата, и си представяше бъдещето си. Зареян в мечти, той почти не забеляза, че въздухът беше натежал от изпарения на въглероден окис. Тъй като не планираше да се връща, имаше намерение да отиде до летището с БМВ-то. Той никак не обичаше, когато му се налага да оставя колата си някъде, но щеше да си купи друга в Америка — „Хамър“, черен.
Миризмата на бензин в този край на гаража беше по-силна, достатъчно силна, за да накара очите му да засълзят. Той натисна дистанционното и чу изщракването на отключващите се врати. Стигна до колата, отвори вратата и се плъзна на кожената седалка.
— Ебати!
Вътрешността на колата вонеше на бензин. В този момент Елиът си даде сметка, че влагата се просмуква в панталона и сакото му. Той докосна седалката до шофьорската… и ръката му попадна в голяма локва. Даже не беше нужно да поднася ръката към лицето си, за да разбере, че локвата е от бензин.
До колата се появи сянка, след което предният прозорец от другата страна експлодира, а около Елиът се посипаха парчета стъкло, заплетоха се в косата му и се врязаха в бузите му.
— Кубе, ти ли си? — прошепна той.
— Твоят бивш работодател ми каза да ти предам, че като си решил да бягаш, си сбъркал. — Развалените и изпочупени жълти зъби на Кубето проблеснаха в колебливата светлина на дълга кибритена клечка.
И тогава клечката започна да пада, бавно, много бавно към кожената седалка.
— Най-сетне!
На другия край на страната голата жена, която лежеше с разтворени крака и ръце върху копринените чаршафи, изпъшка в екстаз, щом колата избухна в пламъци. Предсмъртните мъки на Елиът бяха просто слабо и далечно безпокойство, нищо повече. Ако тя издигнеше съзнанието си, би могла да преживее болката на Елиът.
— Той гори. Изпитва изключително мъчителна болка.
От Астралната равнина в Другия свят тя гледаше надолу към горящата кола и наблюдаващата гърчещата се фигура. Вълните от цветове — ужасът и мъчението на мъжа — се издигаха нагоре като дим. Тя погълна цветовете и изпи емоциите.
— Не забравяй, не бива да го оставяш да умре бързо, дръж вързан духа му към тялото му, колкото можеш по-дълго. Остави го да страда.
— Той страда!
— Много добре. А сега му покажи това.
Вивиен отвори очи и погледна към мъжа, който седеше на края на леглото, загърнат с пурпурна мантия от птичи пера. Той вдигна ръцете си настрани и заприлича на птица с широко разперени криле.
— Дай му да ме види!
През проблясващите вълни на жестоките страдания Робърт Елиът видя как пред него се появява човек-птица, наметнат с пурпурна мантия. Човекът-птица отвори уста, изкрещя и изригна пламъци върху пенещото се стъкло. Предното стъкло се разтопи и в него зейна дупка с къдрави краища. Болката бе твърде голяма и Елиът затвори очите си секунди преди да ги изгуби завинаги.
Последното му възприятие от живота бе миризмата на горящо месо.
48.
Гавин Макинтош надушваше нещо гнило.
Хубав, очарователен и остроумен, с мек шотландски акцент, който Шон Конъри популяризира и направи привлекателен за хората, Гавин беше редовен гост в различни телевизионни и радио предавания, на когото зрителите и слушателите обичаха да задават въпроси. През дванадесетте години работа като лекар-патолог, той събра цяла колекция забавни и анекдотични случки от своята работа. Неизменно се намираше по някой, който го питаше какво най-малко му харесва в неговата уникална професия, и той винаги отговаряше „Миризмите“. Винаги излизаше смешно, но всъщност си беше самата истина. Смесицата от миризма на разлагаща се плът и газовете, отделяни при гниенето на някой труп в особено напреднал стадий на разлагане, беше просто неописуема. Но ако трябва да бъде откровен, след първата година на тази работа, той почти не забелязваше миризмите. Сякаш обонянието му се изключваше веднага щом влезе в сградата.