— Повечето са хора от университета — каза сержантката и му подаде един лист. — Говорих с всички, с изключение на тази жена тук, която отсъства за няколко дни.
— Оуен познава ли я? — попита Фулър рязко.
— И то отблизо, според приятелите му. Явно са излизали заедно от време на време, въпреки че той си падал малко плейбой, доколкото дочух. Не е човек, дето да се обвързва сериозно. В живота му няма някоя жена за постоянно. — Тя спря изведнъж. — Вие да не би да мислите…
— Това е сламка. Друго няма за какво да се хванем.
53.
Дирнуин… Дирнуин… Дирнуин…
Сара се почувства безкрайно глупаво и свали меча. Стори й се, че все още чува отекващия си глас, звънтящ в апартамента, а ръката й трепереше от усилието да държи меча вдигнат нагоре, въпреки че той не тежеше много.
Оуен я гледаше сериозно, с широко отворени зелени очи и внезапно се усмихна.
— Приличаш на пълна идиотка.
— Мерси! — усмихна се тя. — Така и се чувствам.
— Какво очакваше — гръм и мълнии? — подсмихна се Оуен.
— Да… Не… Може би. — Тя се засмя на това колко ли глупаво изглежда отстрани, преди да добави стеснително — Просто ми се стори, че това трябва да направя.
Ловните рогове звучаха по-силно, по-остро, по-ясно.
— Мисля, че трябва да предупредим хората от този списък — каза тя изведнъж, като потупа адресника с меча, а по страницата се посипаха люспици ръжда. — Да приемем, че в това, което леля ти казва, има някаква истина…
— Е казала — поправи я Оуен.
— Е казала — повтори след него Сара. — Не е просто съвпадение, че някои имена от този списък се появяват на сцената и то мъртви.
— Били са все стари хора — напомни й Оуен. — Старите хора умират.
— Те са били на по седемдесет и нещо години. Това вече не се смята за стари хора. Освен това, не са умрели от естествена смърт — каза тя, като нареди албума с изрезките, дневника и адресника на пода. — Във всички статии, които Джудит е изрязала от вестниците, се говори за необикновена смърт. Неестествена. — Сара докосна с меча всички изрезки поред. — През войната Джудит Уокър е прекарала известно време с тези хора. На всички тях са били поверени по една от тези Тринадесет светини, каквото и да представляват. Сега някой избива Пазителите един по един, за да сложи ръка на предметите. — Тя хвърли поглед към Оуен. — Съгласен ли си?
— Със сигурност изглежда точно така — измърмори той и потърка с ръка гърба на дневника, по прашасалата му повърхност имаше ръждиви петна, подобни на кръв. — Само че защо ги избиват с такава жестокост?
— Не зная — рече Сара и потупа адресника със счупения край на меча. — Интересно колко ли от тези хора са все още живи?
Оуен се пресегна за телефона и го вдигна от малката масичка за кафе. После взе адресника и го отвори на първото име.
— Има само един начин да разберем.
Деветдесет минути и двадесет и две телефонни обаждания по-късно Оуен остави телефона на мястото му и погледна угриженото лице на Сара.
— Ако включим и леля Джудит, осем са мъртви, а четирима са изчезнали. Под изчезнали имам предвид, че нито аз мога да ги издиря, нито някой изобщо знае къде са отишли. Единствената жена от списъка, с която успях да говоря, живее недалеч оттук.
Сара моментално се изправи.
— Трябва да отидем при нея!
Оуен погледна нагоре.
— И какво?
— Ще й кажем онова, което знаем.
— Ти си луда!
— Ако тя е Пазител на светините, тогава няма да сме й казали нищо, което тя да не знае. Ако не е, тогава най-вероятно ще си помисли, че сме просто едни емоционално разстроени деца.
Оуен погледна към младата жена, чието лице бе побеляло.
— Ти вярваш на всичко това, нали?
Сара пое дълбоко въздух, преди да отговори.
— Аз не искам да вярвам… но да, вярвам. А ти не вярваш ли?
— Аз не съм сигурен — усмихна й се той. — Ние в опасност ли сме?
Сара му върна усмивката, като изведнъж си даде сметка за внезапното туптене, появило се в корема й. Изведнъж тя облиза пресъхналите си устни.
— Мисля, че сме в голяма опасност.
Оуен се усмихна по-широко.
— Не трябваше да ми казваш истината.