Той измести вниманието си върху това, което го заобикаля, и се опита да определи къде се намира. Постройките бяха странни, еднакви и безлични.
А хората — хората бяха толкова различни.
Той се вглеждаше в лицата на безименните хора, които минаваха край него и му се струваше, че се движат твърде бързо. Толкова много раси, черни, бели и всякакви оттенъци помежду им, толкова много костюми и дрехи. Всички говореха различни езици — английски, френски, немски, испански, китайски и полски.
Скитникът погледна надолу и огледа собственото си тяло, лицето му се изкриви в гримаса, като откри, че е облечен в някакви палячовски парцали — свръхголеми обувки на краката, които се държаха на някакъв изолирбанд, оръфано въженце около кръста, придържащо чифт мърляви панталони. Той забърса с ръка лицето си. Тя се заплете в груби бели бакенбарди.
О, богове, как така се е докарал дотук?
Той продължи да върви, като спря да се огледа във витрината на някакъв магазин за дрехи.
Добре облечените манекени вътре все едно му се подиграваха, когато той вдигаше и сваляше ръцете си в опит да се увери, че онова мръсно изображение, което вижда е самият той. Той беше бродяга, дегенерат и кръпката върху лявото му око му придаваше зловещ вид.
Той беше…
Толкова беше близо.
Почти успя да си спомни името си. Почти. Освен това знаеше инстинктивно, че ако разбере, ще го заболи. А старото му изморено тяло се отвращаваше от болката — в живота му се бяха събрали твърде много страдания. Твърде много смърт…
Смърт.
Имаше смърт.
Да не би това, което го събуди, да беше някаква смърт?
Някакви образи мъждукаха в периферията на зрението му и тогава, с отблъскваща бързина, хората и местата около него избледняха, станаха нематериални, ландшафтът се изпари и се смени със сив, изпъстрен с мънички, проблясващи светлинки.
И той видя как демоните се събират. Мрачни сенки с кървавочервени очи и ръмжащи звероподобни лица се събираха и се движеха към една и съща точка — в Другия свят. Той стисна очи, образите се разсеяха и отново се озова на оживената улица, разлюлян и разтреперан. Никога не се бе съмнявал, че онези зверове са действителни.
Нещо го бе повикало… нещо мощно, нещо древно.
Той взе да рови из огромните си джобове, измъкна едно малко шише и отпи голяма животворна глътка. Огненият алкохол премина бързо през напуканите му устни и се спусна през гърлото му, като изгаряше всичко по пътя си, но и изличаваше киселия вкус от устата му. Той потръпна, отдели шишенцето от устните си и завинти капачката. Светът отново се отдалечи и сега той гледаше как буквите се търкаляха, падаха, съставяха редове, думи и звуци. Част от тях той успя разбере.
Амвросий.
Това беше името му — Амвросий. А с името дойдоха и спомените кой е той.
От кого е.
55.
На времето Кубето беше опитал както с мъже любовници, така и с жени, и като че ли винаги свършваше с мъж. Доста време мина, преди най-сетне да си признае, че е хомосексуален — това беше един доста труден и объркан път. Така че когато откри, че го привличат и жени, той се обърка безнадеждно.
След това се запозна с Робърт Елиът. Елиът също го привличаха мъже и жени, но Елиът обичаше сексът да бъде подправен с болка и власт. Затова дребният човек прибра шестнадесетгодишния впечатлителен младеж и се зае да го оформи, като първо го въведе в мрачния свят на робството, после го научи как да се наслаждава на възвишените чувства, които предизвиква болката, както и на безкрайното удоволствие от предизвикване на болка. На свой ред Кубето тръгна да учи други, стана господар на робите по същия начин, по който той самият беше роб на Елиът. Но Елиът вече го нямаше. И за първи път в живота си откакто избяга от жестокия си баща и безхаберната си майка, за да дойде в Лондон, Кубето беше свободен.
Той стоеше пред горящата кола и наблюдаваше как оня дребният се гърчи и извива в агония с отворена уста, как димът се просмуква, как очите му се стичат и размазват по лицето, как от ушите му излизат сини пламъци. Той все още не можеше да разбере защо Елиът просто не отвори вратата и не изскочи навън. Ако беше го направил, Кубето щеше да го посрещне както подобава. Гласът по телефона му беше казал, че по тялото не трябва да има белези, не трябва да се виждат наранявания. Елиът го беше научил как се прави това, как и кога да бие и да предизвиква болка, без да оставя белези. Той си носеше един найлонов чорап, пълен с пясък, така че само с един удар по слепоочието Елиът да изпадне в безсъзнание, а след това огънят да погълне изранената плът. В крайна сметка не му се наложи да използва палката. Гледката на изгарянето на Елиът го възбуди.