57.
— Чаках ви.
Дребната женица отвори вратата по-широко и отстъпи назад. Сара и Оуен се спогледаха смутено. Те бяха репетирали разговора си с Бриджит Дейвис, като се опитваха да измислят как да влязат, без старата жена да повика полицията. Но вратата се отвори още на първото позвъняване, а жената се усмихваше, все едно ги познава.
Бриджит Дейвис живееше в един от безличните високи блокове, построени в покрайнините на Лондон през шестдесетте и седемдесетте години. Двамата млади хора загубиха почти цял час в бродене из огромния комплекс, като се опитваха да открият старата жена. Всички блокове си имаха имена — „Виктъри хаус“, „Трафалгар хаус“, „Ейджънкорт хаус“, а в адресника си Джудит Уокър не беше записала името на блока на Бриджит. Повечето пощенски кутии в миришещите на вкиснало коридори бяха отворени и Оуен подозираше, че малкото затворени кутии са залепени с лепило, за да не могат да се отварят.
Както изглежда, никой не познаваше старата жена, никой не знаеше адреса й. Дори и някой да знаеше, със сигурност нямаше да кажат на някакъв младок с подстрижка „канадска ливада“ с яркозелени очи и изподраскано лице или на младата жена с вълшебна рижа коса, подстригана почти „ала гарсон“, и настойчив поглед.
Сара и Оуен почти се бяха отказали, когато заговориха един възрастен човек, който ги упъти към някакъв апартамент на осмия етаж във „Ватерло хаус“.
— Архитект с чувство за хумор — измърмори Сара, докато се изкачваха на осмия последен етаж. — Вероятно никога не е виждал сградата, която е проектирал.
Апартамент 8А беше вляво от стълбите. Натиснаха звънеца и се облегнаха на ръждясалия парапет да си поемаха дъх. В този момент вратата се отвори и се появи дребна женица.
— Чаках ви — повтори Бриджит Дейвис, затвори вратата след тях и с удар върна по местата им две резета и плъзна една тежка верига. Хвана ръцете на двамата, допря ги една до друга и ги преведе през тесния коридор до малко холче.
— Моля ви, сядайте, сядайте. Не гледайте толкова изненадано. — Тя се усмихна на стъписания израз по лицата им и ги настани в тапицираното канапенце. После седна срещу тях на един изподран люлеещ се стол. Когато се облегна назад краката й едва докосваха пода, от което тя още повече заприлича на дете.
На младини Бриджит Дейвис сигурно е била ефектна хубавица, помисли си Сара. Въпреки че Сара знаеше, че старата жена е горе-долу на възрастта на Джудит Уокър, следователно на седемдесет и нещо години, кожата й беше доста запазена, светла, почти прозрачна. Искрящите сини очи на Бриджит Дейвис бяха разположени широко, а зъбите й бяха здрави и бели. Жълтеникавобялата й коса беше вързана на стегната дълга опашка, висяща на гърба й. Тя беше облечена със семпла черна рокля. Единственият накит, който си бе сложила, беше тюркоазена огърлица и съответният тюркоазен пръстен.
— Госпожа Дейвис… — започна Оуен.
— Госпожица — поправи го кротко старата жена. — Вие сте Оуен Уокър, скъпият племенник на Джудит. Аз много се натъжих, като научих за смъртта й.
— Вие знаете? — не скри изненадата си Оуен.
Бриджит кимна.
— Не си давах сметка, че са го давали по новините.
— Може да са го давали, може и да не са го давали — каза старата жена по някакъв обезпокоително монотонен начин, преди развълнувано да сграбчи ръцете на Сара. — А вие сте Сара Милър. Изглежда, че полицаите умират от желание да ви разпитат — добави тя с иронична усмивка.
— Недоразумение… — започна Сара.
Старата жена вдигна ръка и Сара замълча.
— Не е необходимо да ми обяснявате каквото и да било — каза старицата. Настана тишина. Тя скръсти ръце в скута си и се загледа в тях. Когато след малко вдигна очи, те плуваха в сълзи. — Вие дойдохте, за да ме предупредите за смъртта на останалите Пазители. От доста време зная за тях.
— Вие сте знаели! — извика Оуен. — Защо не казахте на полицията?
— Никак не съм сигурна, че полицията ще приеме моята информация за надеждна — каза меко Бриджит.
— Какви са вашите източници? — попита Сара.
— Чай?
Оуен и Сара я погледнаха.
— Извинете?
— Искате ли чай? — попита тя отново. — Разбира се, че искате — продължи тя и се изправи. — Ще направя малко чай, имам даржелинг и лайка — пълни противоположности и все пак всеки със своите вкусови достойнства. Днес по̀ прилича да се пие даржелинг, не сте ли съгласни? Първо чай, а после ще говорим.