Тя се отправи към кухнята, а няколко секунди по-късно водата вече бълбукаше в чайника.
— Тя да не би да е луда? — прошепна Сара.
— Аз мисля, че й хлопат всички дъски.
— Нито съм луда, нито ми хлопат дъските — намеси се Бриджит, като подаде глава иззад вратата, — въпреки че ми е ясно защо си мислите подобни неща.
Сара понечи да отговори, но Оуен сложи ръка на устните й и я принуди да замълчи. Той стана и отиде до една масичка под прозореца, където имаше дванадесет фотографии в рамки. Повечето бяха на Бриджит — с червена бална рокля, с кафява мантия при завършване на училище, със синьо-зелена шаферска рокля. На други снимки тя беше заобиколена от малки деца. Една от снимките беше захлупена с лицето надолу. Изглеждаше по-стара от всички останали, избледняла черно-бяла снимка на група деца.
— Пазителите — каза Бриджит, връщайки се с пълен поднос. Оуен стана да го поеме от ръцете й и тя се усмихна с благодарност. — Има я и вашата леля — втората отляво на средната редица. Леля ви и Беа носят еднакви рокли и панделки, аз съм седнала през един човек от тях, до малкия Били Еверет. Габриел беше зад мен и през цялото време ме дърпаше за плитката. Него ден бях облечена с една много хубава изумруденозелена рокля с цвета на вашите очи — усмихна се тя на Оуен и без да спира, за да си поеме дъх, попита: — Защо сте постъпили така с косата си? Така на вас не ви отива.
От неудобство Оуен прекара пръсти през ниско подстриганата си коса. Идеята беше тази прическа да послужи за дегизировка, но изглежда, единственият резултат е, че в главата е заприличал на мутра.
Оуен се опита да смени темата на разговора и посочи мъничкото русокосо момиченце, което изглеждаше много по-малко от останалите.
— Това ли сте вие? Леля ми има същата снимка в хола. Не сте се променили много.
— Много мило от ваша страна. Тази снимка е правена преди седемдесет години. Последният път, когато всички бяхме заедно. Всички имаме по една. Копие от снимката, разбира се. — Тя взе снимката от ръцете на Оуен и я обърна към светлината.
— Сега само трима сме живи. Аз, Барбара Бенет и Дон Клоуз. Скоро и ние ще умрем. „Прах при прахта…“ — добави сериозно тя, докато сипваше чая.
— Барбара и Дон… те също ли са Пазители? — попита Оуен.
— Пазители са, Дони е този в средната редица с луничките, между Софи и Барбара. — Тя погледна косо към Оуен и Сара. — Той го е хванал, разбирате ли? Той е хванал Дон… Аз мисля, че той е хванал и Барби, но понякога става неясно — тя затвори очи и се съсредоточи.
— Може би е хванал Барби. Но със сигурност е хванал Дон. Да, и двамата, така мисля. Хванал ги е и двамата.
— Кой ги е хванал? — попита Сара.
— Мъжът от Мрака. Час по час той измъчва Дон, за да го накара да му разкрие къде е неговата светиня. Още не е успял, но ще успее. Само въпрос на време е Дон да му каже. Те всички му казват. Захар?
Старата жена се усмихна отново, като поднасяше захарницата на Оуен, и този път той разбра, че тя наистина е доста луда, тиха, но опасно луда.
— Да не би да искате да кажете, че тези двамата са затворници? — попита Оуен предпазливо, без да е сигурен, че е чул правилно.
— Да! — Бриджит Дейвис седна и пусна две бучки захар в чая си, после отчупи голямо парче от бисквитата си.
— Защо не сте казали на полицията?
— И какво да им кажа? — попита Бриджит, като гледаше право в ярките му очи. — Някой държи един мъж и една жена като затворници, но аз нито зная къде са, нито зная кой ги държи. Просто зная, че са затворници. Какво си мислите, че ще направи полицията по този въпрос?
— Вие очевидно знаете много повече за събитията, отколкото ние. Какво можете да ни кажете? — Оуен се опита се да я накара да говори.
Бриджит се усмихна с великолепната си усмивка.
— Достатъчно, за да ви ужаси. Достатъчно, за да ви убедя, че наистина съм тиха и опасна луда — тя се усмихна отново, като не откъсваше очи от лицето му.
— Госпожо, ако знаете нещо, което би могло да ни е от полза, кажете го — рече Сара. — Точно сега полицаите са убедени, че аз съм убила двама мъже, изклала съм цялото си семейство и вероятно съм отвлякла Оуен. За мен всичко това е един кошмар, а вие си играете на игри на думи!
— Мляко?
— Боже Господи!
— Внимавайте какво говорите! — рече Бриджит. — Не споменавайте напразно името Господне.
— Извинявам се — промърмори Сара. — Не исках да оскърбя…