— Трябва да разнищите този апартамент. Сложете в пликове всичко. И ако намерите нещо интересно…
Той остави изречението недовършено.
Виктория Хийт се разхождаше из апартамента. Полицаите бяха дошли току-що от луксозния апартамент на Елиът в Бейзуотър и затова контрастът между двата беше още по-поразителен. Елиът имаше всичко. Неговият апартамент беше подреден идеално, беше безупречно чист и всичко беше поставено най-педантично на мястото си. Любовникът му обаче живееше в свинарник. Единственото нещо, което ги свързваше, бяха еднакво скъпите уредби и телевизори.
Интересно, къде ли е Кубето. Милър беше ли успяла да убие и него? И как така Милър, която никога преди не е имала вземане-даване със закона, е успяла да се свърже с тази никак неподхождаща й тълпа? Нямаха доказателства, че Сара Милър познава тези хора, но въпреки това преди два дни тя беше изклала цялото си семейство, а след това беше намесена в смъртта на поне още двама души и в отвличането на Оуен Уокър. Вероятно има някаква възможност американецът все още да е жив, но докога? Виктория отстъпи от мърлявия матрак, когато забеляза на дюшемето няколко номера и имена, написани с нечетлив почерк. Повечето бяха избелели, но един адрес се беше запазил добре. Беше надраскан с черен химикал и то така, че заради него не се виждаха останалите имена и номера. Тя наклони глава, за да прочете написаното — Бриджит Дейвис, апартамент 8А, „Ватерло хаус“, Хаунслоу.
Когато Виктория прокара пръста си по писаното, мастилото се замаца.
— Тони! Мисля, че открихме нещо.
59.
Кубето паркира откраднатия „Нисан“ до бордюра и изключи двигателя. Сложил двете си ръце на кормилото той разглеждаше жилищните блокове, по които падаха сенките на околните високи сгради.
Гласът от телефона му даде точни указания, но си пролича и неизказана заплаха в случай, че се провали.
Кубето обаче нямаше намерение да се проваля.
Той извади изпод седалката рязана пушка-двуцевка. Беше я използвал и преди, но само веднъж, когато го пратиха да сплаши един клиент, който дължеше пари на Елиът. Бяха казали на Кубето да стреля в земята, за да го изплаши. Тъй като не беше свикнал с ловните пушки и с разсейването на сачмите, той стреля твърде близо до замръзналия от ужас човек и отнесе по-голяма част от стъпалото му. Устните на Кубето се извиха в кисела усмивка, като си спомни за това. Клиентът въпреки това даде парите и Елиът прибра сумата направо в болницата, където приеха горкия човечец.
Бръснатата глава поклати глава и бутна очилата си на челото. Като се върна в мислите си към съдружието си с Елиът, му стана ясно, че сигурно е бил луд да се обвързва с този тип. Той вършеше цялата мръсна работа на Елиът, а в замяна получаваше дребни трошици и необятна печал. Хубаво де, ето това сега беше неговият златен шанс — сега вече работеше при големите батковци, и въпреки че новият му работодател беше повече от ужасяващ, то и далаверата беше по-голяма. Може би след една, най-много две години, той ще стане наистина голяма работа, с пари в джоба, кола, апартамент и свои собствени любовници, които да вършат неговата мръсна работа. Той кимна рязко, слънчевите очила паднаха на носа му — ето това искаше той.
След година-две той щеше да е голяма работа.
„Ватерло хаус“, осем етажа нагоре… Името на жената беше Бриджит Дейвис. Първата му задача бе да се обади по телефона — номерът бе написан на дланта му, след което щеше да получи по-нататъшни указания.
Кубето скри пушката под дългото си палто, излезе от колата и се запъти към блока. Подсвиркваше си една песничка от „Злата вещица“ — обичаше този спектакъл.
60.
— Има твърде много неща, които не мога да ви кажа — започна тихо започна Бриджит Дейвис — просто защото не ги зная. И защото сме притиснати от времето — добави бързо тя, като наблюдаваше внимателно лицето на Сара. — Нека първо аз да говоря, а после вие ще зададете въпросите си.
Оуен стисна ръката на Сара, за да успокои надигащото се в нея недоволство.
— Нека тя говори — рече меко той.
Бриджит Дейвис пое дълбоко дъх, после обърна глава, за да погледне през прозореца на запад, където се виждаше лондонският хоризонт.
— Преди повече от седемдесет години, в началото на войната се страхувахме, че немците ще бомбардират градовете. От по-големите градове бяха евакуирани доста деца, които бяха изпратени по градове и села в страната. Дори днес не съм сигурна как са ни отвеждали, кой е избирал къде ще попадне всяко конкретно дете. Аз се озовах в едно уелско село, наречено Мадок, точно на границата. Общо, заедно с мен, бяхме тринадесет деца, транспортирани до селцето, пет момчета и осем момичета. Всички бяха на моята възраст, някоя-друга година повече или по-малко. Бяхме от най-различни части на страната. За повечето това беше първо излизане от къщи и ние го усещахме като велико приключение. — Старата жена се усмихна и премигна. — Прекрасно беше и сега мога да кажа съвсем честно, че това бяха едни от най-радостните периоди от моя живот. Селото беше хубаво, хората бяха мили, по това време на годината там беше божествено, аз имах нови приятели… и си имахме тайна. Същата есен ни дадоха светините.