Тя кимна към торбата в краката на Сара.
— Ти си взела със себе си меча на Джудит. Усещам го. Мечът… — Тя се смълча и добави с уважение в гласа: — Ами, хайде да му казваме просто мечът, нали така? В тези имена е заключено вълшебство.
Без да осъзнава какво прави Сара бръкна в торбата и извади увития с вестник меч. Ръждата беше намаляла още, на места насред червените петна проблясваше чист метал, а самата форма на меча се открояваше вече по-ясно.
Бриджит протегна ръка към меча, но веднага я дръпна, сякаш се беше опарила.
— Хранил ли се е?
Сара я погледна безизразно.
— Опитвал ли е кръв? — попита Бриджит.
— Използвах го, за да убия двама мъже.
Дъхът на старата жена излезе с дълго свистене, а по лицето й се изписа неовладян страх. Пръстите на лявата й ръка се движеха, като описваха някаква сложна траектория, която завърши с това, че ръката й се затвори здраво в юмрук със стърчащи от него показалец и кутре, а палецът пресичаше сгънатите пръсти.
— Бяхте започнали да ни разказвате за светините — намеси се бързо Оуен. — В село Мадок, през войната… са ви дали светините.
Очите на Бриджит бавно изгубиха стъкления си вид.
— Да… Да, дадоха ни светините. Защото ние бяхме деца, които не бяхме от там и се държахме заедно. При нормални обстоятелства ние никога не бихме се превърнали в едно цяло. Всички произхождахме от различни класи, имахме различно потекло, а по онова време събиране на толкова различни хора беше просто невъзможно. Даже някои от нас никога не бяха ходили на село преди това. Там бяхме около три седмици и след това научихме за знаменитата Мадокска прокълната пещера. Естествено всички се втурнахме да я изследваме.
— И там срещнахме Амвросий.
— Амвросий беше един скитник и идвал в селото откак хората се помнеха. Той остреше ножове, поправяше грънци и тигани, помагаше в земеделската работа, а вечерно време се занимаваше с предсказване на бъдещето. През лятото и ранната есен живееше в пещерата на края на селото. С годините той беше наслагал там дървени шкафчета и някакво легло, а децата от селото се подкокоросваха едно друго да допълзят и да легнат на леглото. Всички деца го обичаха. Явно всички сме искали да бъдем като него. Времената бяха други, не забравяйте, че тогава на скитниците се гледаше като на благородни хора. Викахме им „странстващи рицари“. Те си имаха достойнство, каквото при сегашните скитници не можеш да срещнеш често.
Бриджит Дейвис замълча, като си спомни за едноокия скитник. Когато заговори отново, гласът й бе омекнал и сякаш идеше някъде от далече.
— Мисля, че ние всички в момента, в който го съзряхме, разбрахме, че сме го виждали и преди. Невъзможно, разбира се, но го познавахме. И той ни познаваше. Той знаеше имената на всички ни, на колко сме години, дори знаеше откъде сме. Би следвало да е ужасяващо, но дори сега, седемдесет години по-късно, аз все още си спомням, че с него човек се чувстваше… в безопасност.
Бриджит ужасено пое въздух.
— През следващите няколко седмици го опознахме толкова добре, че започнахме да го сънуваме. Странни, интересни сънища, в които той обикновено седеше заобиколен от огледала и говореше, говореше безкрай. Само че думите му бяха странни и неясни. Това бяха необуздани и тревожни сънища. Едва когато открихме, че всички сънуваме един и същи сън, започнахме да подозираме, че става нещо странно. Събирахме се пред пещерата му късно следобед. Бяха златни следобеди, слънцето прозираше през дърветата, а въздухът беше тежък и застинал, наситен с горски миризми. Това е нещо, което никога не съм забравяла… въпреки че сега горите ме ужасяват — добави тя с усмивка. — Не си спомням кога за последен път съм била в гора. Амвросий започна да ни разказва приказки, вълшебни приказки, смесица от легенди и предания. Той беше забележителен разказвач. Звучеше така, все едно е бил на мястото, за което разказваше. Тогава ни разказа и за светините — тринадесетте съкровища на Британия. А седмица по-късно той извади самите предмети… — гласът на Бриджит затихна.