— Какво стана тогава? — попита меко Оуен.
Старата жена се усмихна.
— Не съм сигурна. За този ден в паметта ми продължава да е някак объркано, въпреки че за толкова много други дни имам живи и ясни спомени. Все пак със сигурност си спомням, че него ден имаше гръмотевици, въздухът беше наелектризиран. Беше валяло предишния ден — толкова проливен дъжд, че горските пътеки и пътища бяха се превърнали в кални непроходими коловози, а нас ни прибраха който където беше настанен. Същата вечер се заоблачи рано, а тогава бяха времената преди телевизията, така че ни пратиха да спим…
— Вие непрекъснато казвате „ние“ — прекъсна Сара. — Кои са тези ние?
— Всички. — Бриджит се усмихна. — Аз, Мили, Джорджи, Джудит, Барбара, Ричи, Гейб, Нина, Беа, Софи, Дони, Били, Томи… ние всички. Разказвам какво се е случило с мен самата, но същото се е случи и с останалите дванадесет деца. Ние всички сънувахме едни и същи сънища, имахме едни и същи мисли.
— Какво стана после? — попита Оуен.
— Събудихме се в полунощ. Всички почувствахме, че ни тегли да отидем при Амвросий. — Бриджит колебливо се разсмя. — Каква ли гледка сме представлявали… тринадесет голи деца, които се движат по пустите улици, по калните горски пътища. Амвросий ни чакаше. Той беше облякъл дълго сиво наметало, стегнато на кръста с бяло плетено въженце, и голяма качулка на главата. Стоеше пред един пън, покрит с мъх, а на него бяха наслагани странни предмети. Един по един пристъпвахме напред, от най-големия до най-малкия… а Амвросий, без да гледа, връчваше на всеки от нас по някой от предметите и всеки път прошепваше името му в ушите на този, на когото го даваше. След като получеше своя предмет детето отстъпваше назад, за да излезе напред следващото…
Оуен гледаше старата жена и изведнъж си спомни един абзац, който прочете в дневника на Джудит:
Ние бяхме насред гората, събрани в полукръг около Амвросий… На пъна имаше странни предмети — чаши, чинии, ножове, една шахматна дъска, една красива пурпурна мантия. Един по един отивахме при Амвросий и той даде на всеки от нас по един от тези красиви предмети.
Оуен усети, че Бриджит го гледа.
— Какво има, скъпи? — попита тя.
Той поклати глава.
— Леля ми е описала събитията, за които говорите, но тя пише, че било сън…
— В началото беше сън — всяка нощ в продължение на десет денонощия един и същи сън, една и съща поредица от събития, Амвросий шепне едни и същи думи. На единадесетата нощ всичко това се случи наяве, но по това време, разбира се, ние бяхме идеално подготвени за ритуала — старата жена сви леко рамене. — Мисля, че сънищата са ни били изпращани от Амвросий, за да ни подготви за това, което ще се случи.
— Значи не е било сън? — попита Сара.
Бриджит показа меча в ръката й, после бръкна в джоба си и измъкна оттам един малък извит ловджийски рог от пожълтяла слонова кост, покрит с ковано злато и инкрустиран с криволичещи каменни орнаменти.
— Това е Рогът на… Б-Р-А-Н — каза тя по букви. — Не смея да изрека името му. Освен това — не, не беше никакъв сън. — Като държеше рога в ръка, тя пое дълбоко дъх и изхлипа. — Когато дойде моят ред, аз пристъпих към едноокия старец и той ми връчи това. А когато старецът каза името му, аз научих, изведнъж научих, всичко за този предмет… и всъщност горе-долу всичко и за другите светини. Вече знаех какво представляват, откъде са и, най-важното, за какво служат. Не съм сигурна по какъв начин останалите са реагирали на своите подаръци. Никога не сме говорили за това. Останах с впечатлението, че част от другите просто не повярваха или не искаха да повярват на това, което им каза Амвросий. Когато войната свърши, всеки пое по пътя си и всички постигнахме скромни успехи, но успехи: професионални, лични или и двете. Онези от нас, които вярваха в светините, които инстинктивно разбираха каква сила представляват те, постигнаха повече от останалите. Но за това нямахме почти никаква заслуга, тук се беше намесила остатъчната сила на светините, която се проявяваше чрез нас.
— Групата събирала ли се е след това? — попита Оуен.