— Някои от нас не прекъснаха връзките си, но Амвросий категорично настояваше, че светините никога не бива да се събират отново заедно.
— Защо? — попита Сара. Тя усети как мечът се затопля в ръката й и знаеше инстинктивно, че това е заради близостта до рога на Бран.
Усмивката на Бриджит беше ледена.
— Твърде е опасно. На света има тринадесет светини. Поотделно те са мощни, но заедно са опустошителни. Те не бива никога да се събират заедно.
— Но този Амвросий ги е събрал заедно — каза бързо Сара.
— Амвросий беше Пазителят на светините, той беше в състояние да ги владее.
Оуен се наведе напред със здраво сключени ръце.
— Вие казахте, че знаете за какво служат светините. За какво служат?
Усмивката на Бриджит беше студена и сдържана.
— Не съм сигурна, че следва да ви казвам.
— Защо? — попита Сара.
— Когато Амвросий ми даде светинята, той отвори съзнанието ми за древните тайнства. Аз произхождам от семейство с дълбоки религиозни устои, а онова, което научих тази нощ, ме потресе до дъното на душата ми и ме накара да се съмнявам във всичко, на което ме бяха учили от самото ми раждане. Прекарала съм целия си живот в опознаване на религията, в търсене на отговори и въпреки своя чудесен дар разбрах, че колкото повече научавам, толкова повече откривам колко малко зная. — Усмивката й се изкриви. — Зная, че през последните няколко години вашата леля също се е посветила на мистичните знания, търсела е в миналото отговори на същите въпроси, които са ме тревожили през целия ми живот.
Оуен поклати глава.
— Не ви разбирам.
— Кажете ни какво могат да правят светините — настоя Сара.
— Те са пазители, защити, мощни бариери. Създадени са, за да сдържат… — тя спря и въздъхна. — Не мога! Прекалено, прекалено е опасно! Вие не сте защитени. Дори самото знание ви излага на опасност.
— Кажете ни! — настоя отново Сара.
Бриджит поклати глава и Сара усети как я обзема ирационален гняв. Тя се изправи на крака с вдигнат меч пред малката женица, която се люлееше напред-назад в стола.
— Кажете ни!
— Сара!
Младата жена изведнъж спря, дишането й се накъса, сърцето й удряше тежко — знаеше, че Оуен й крещи и я дърпа за ръката.
Бриджит се протегна и също докосна ръката й и Сара почувства как внезапният й гняв се оттича и тя остава изнемощяла и трепереща. Омаломощена, Сара потъна в стола, а страните й се покриха с руменина от срам заради избухването.
— Разбирате ли сега опасността на светините? — попита старата жена. — Вие не сте човек, който по принцип се поддава на гнева… и въпреки това вижте какво направи с вас светинята. Ако продължите да стискате меча, след още няколко дни мечът ще ви управлява… а парадоксалното в случая е, че вие ще се наслаждавате. Точно това е станало с някои от Пазителите. Те започнали да се наслаждават на силата… и силата ги покварила.
— Аз не съм Пазител — каза намусено Сара.
— Не сте — съгласи се Бриджит, — но вие сте нещо много повече, мисля.
— Освен това, мечът принадлежи на Оуен — Сара се усмихна. — Джудит ме помоли да му го предам.
— В такъв случай му го дайте — каза Бриджит.
Сара се обърна към мъжа, който седеше до нея, и изведнъж се разтревожи от мисълта, че трябва да му предаде ръждясалото парче желязо. Тя се опита да вдигне дясната си ръка, ръката, с която държеше меча, но откри, че не може да го направи.
Менгеме сякаш стисна гърдите й и изкара въздуха от белите й дробове, а стомахът й изгаряше.
— Виждате ли? — Старата жена се усмихна. — Виждате ли каква власт упражнява това върху вас?
Сара хлътна в стола, плувнала в пот.
— Какво мога да направя аз?
— Нищо. Абсолютно нищо!
61.
Кубето се изкачваше бавно по стълбите, сърцето му думкаше, а белите му дробове горяха. Той не беше във форма, а пък асансьорът не работеше. Всъщност не обичаше асансьорите — не заради някаква клаустрофобия, а защото още помнеше един разказ, който чете като ученик, където се разказваше как някакъв човек влиза в асансьора, натиска копчето и… асансьорът го отвежда право в ада, а всички врати, през които влиза са най-важните моменти в живота му. Сигурно е бил около десетгодишен, когато прочете този разказ. Нощи наред се будеше с ужасени викове… а една нощ дойде баща му, смърдеше на вкиснало и алкохол, с кожен каиш в ръката…